Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Сигурно са продавали нещо на черно, иначе това нямаше да им се случи.

Муди проявяваше странно чувство за морал. Както всички, и той с удоволствие се ползваше от деликатесите, предлагани на черния пазар, а в същото време защищаваше правото на правителството да наказва нарушителите. Беше убеден, че полицията е в правото си да разграбва магазините.

Тази случка натъжи Махтоб, защото познаваше и тримата магазинери. Тази нощ, както и през много следващи нощи, тя все молеше:

— Моля ти се, Господи, нека стане нещо, нека да могат да отворят магазините си отново. Те бяха толкова мили с нас. Моля ти се, бъди добър към тях.

Вървяха слухове, че правителството искало помещенията за офиси, но магазините останаха празни. Тези добри иранци останаха без работа без каквато и да е видима причина. Разбира се, не бяха необходими никакви оправдания за действията на полицията.

Седмиците отлитаха една след друга. Ежедневните разговори с Амал и посещенията ми в офиса му, когато имах възможност да предприема дългото пътуване дотам, не носеха нищо ново. Все още чакахме да бъдат доуточнени подробностите.

Понякога се чудех дали това не е само тароф.

— Ще гледаме да си бъдеш у дома, ако не за Коледа, то поне за Нова година — убеждаваше ме Амал. — Старая се да стане колкото е възможно по-бързо. Все нещо от плановете ни ще проработи. Имай търпение.

Бях чувала тези думи твърде често още от първата ми среща с Хелън в посолството и продължавах да ги слушам при всеки разговор с Амал. Ставаше все по-трудно и по-трудно да следвам този съвет.

Още един план се добави към досегашните сценарии. Амал се беше свързал с някакъв митничар, който бе готов да завери американските паспорти, които бяхме получили чрез швейцарското посолство. Щеше да ни пусне да се качим на самолет за Токио, пътуващ вторник сутрин, когато Муди беше в болницата. Амал се стараеше да синхронизира програмите ни. Въпросният митничар обикновено не работел във вторник сутрин и сега се опитвал да си размени смените с някакъв свой колега. Този план изглеждаше разумен, но ми се струваше доста рискован за митничаря.

— А какво става с Бандар Аббас? — попитах.

— Работим и по него — каза Амал. — Имай търпение. Не можех вече да крия унинието и разочарованието си.

Сълзите сами се стичаха по бузите ми.

— Понякога си мисля, че никога няма да се измъкнем оттук — казах.

— Разбира се, че ще се измъкнете — уверяваше ме той. Ще видиш.

Въпреки че думите му звучаха убедително и аз му вярвах, трябваше да го оставя и да се върна при своя съпруг.

Все повече ме изнервяха абсурдите на това обърнато с главата надолу общество, дори и най-дребните детайли.

Един следобед Махтоб гледаше по телевизията някакво детско предаване — две анимационни филмчета и скучна лекция на теми от исляма. След детското предаване дойде ред на някаква здравна програма и именно тя привлече вниманието ми, както и това на Махтоб. Предаването беше посветено на раждането и докато го гледах, все повече ме поразяваше безкрайната абсурдност на тази култура. Програмата проследяваше едно истинско раждане. Пред погледа ни лежеше бременна мюсюлманка, с глава, лице и врат плътно покрити с чадор. За нея се грижеше мъж доктор, а камерата се разхождаше върху голото й тяло.

— Няма ли да оставиш навън сладкиши и мляко за Дядо Коледа? — попитах Махтоб.

— А той ще дойде ли до нашата къща? Миналата година не дойде.

С Махтоб бяхме обсъждали това много пъти и най-накрая тя бе решила, че Иран е прекалено далече и затова Дядо Коледа не може да стигне дотук.

Казах й, че тази година той ще се постарае повече.

— Не знам дали ще дойде или не, но ти трябва да оставиш нещо отвън, за всеки случай — казах.

Махтоб се съгласи. Отиде в кухнята да приготви закуската на Дядо Коледа. След това донесе от стаята си една значка, подарена й от Алис, която изобразяваше Дядо Коледа и съпругата му.

— На Дядо Коледа може да му се прииска да види снимката на жена си — каза тя и я сложи върху подноса заедно със сладките.

Погълната от вълненията си в навечерието на Коледа, Махтоб остана будна до късно. Когато най-накрая я сложих да спи, тя ми каза:

— Ако чуеш, че Дядо Коледа идва, събуди ме, моля те, защото искам да говоря с него.

— Какво искаш да кажеш на Дядо Коледа? — попитах.

— Искам да поздрави дядо и баба и да им каже, че съм добре, защото тогава и на тях ще им е хубаво на Коледа.

Топка се сви в гърлото ми. Дядо Коледа щеше да остави толкова много подаръци на Махтоб, но той не можеше да й направи подаръка, който тя най-много желаеше. Де да можеше да я увие като подарък, да я метне на шейната си и да я откара през планините далече от Иран, през океана, до една малка къщичка в покрайнините на Банистър в Мичиган. Де да можеше да я пусне през комина и да я остави под елхата, за да поздрави самичка дядо си и баба си.