Фредрик Бакман - Бьорнстад

Старият мъж диша тежко, въздухът влиза и излиза от едрото му тяло със свистене. Възрастен е, но очите му не са остарели.

– Давид, помниш ли годината, когато заигра в мъжкия отбор? Тогава имахме едно момче, което за два сезона бе получило три сериозни сътресения на мозъка. Всички знаеха, че ако получи още едно, ще трябва да спре да играе. Изправихме се срещу отбор, в който единият от защитниците беше истински звяр. При първата смяна той умишлено блъсна нашето момче в главата.

– Спомням си – кима Давид.

– А спомняш ли си какво направи със защитника?

– Нокаутирах го.

– Да. Нашето момче получи ново сътресение, онзи мач беше последният му. Но съдията дори не изгони защитника. Затова ти го нокаутира. Защото понякога съдиите грешат и понякога има разлика между нарушение на правилата и морално престъпление, така че ти реши, че имаш право да раздадеш правосъдие на леда.

– Това не е същото – отговаря Давид по-непоколебимо, отколкото се чувства всъщност.

Сюне мисли дълго, гали кучето, почесва се по веждата.

– Вярваш ли, че Кевин е изнасилил Мая, Давид?

Давид обмисля отговора си цяла вечност. Обмисля го от мига, в който полицията арестува Кевин. Още в началото се опита да погледне нещата от всички възможни ъгли и в крайна сметка реши да се държи разумно. Отговорно. Затова казва:

– Не аз трябва да преценя дали е виновен. Това е работа на съда. Аз съм треньор по хокей.

Сюне го поглежда опечалено.

– Мога да те уважавам, Давид. Но не мога да уважавам тази позиция.

– А аз не мога да уважавам Петер, когато си играе на Господ с отбора, с клуба и с целия град само защото става дума за дъщеря му. Нека те питам нещо, Сюне: ако Кевин беше обвинен, че е изнасилил друго момиче, а не дъщерята на Петер, мислиш ли, че той щеше да призове семейството на момичето да подаде жалба в полицията в деня на финала?

Сюне обляга глава на рамката на вратата.

– Нека и аз те попитам нещо, Давид: ако обвинението не бе повдигнато срещу Кевин. Ако ставаше дума за което и да е друго момче. Например за някое момче от Низината. Тогава би ли разсъждавал така, както сега?

– Не знам – отговаря Давид искрено.

Сюне оставя думите да попият. Защото в края на краищата това е всичко, което можеш да искаш от един човек. Да признае, че не знае всичко. Сюне отстъпва встрани, освобождавайки място в антрето.

– Искаш ли кафе?

На вратата в дома на семейство Андершон се звъни. Минава дълго време, без никой да отвори. Мира и Лео играят карти в кухнята, а в гаража кънтят барабани и електрическа китара. Звънецът звъни отново. Най-накрая вратата се отваря и Петер се показва, стиснал палките в ръце и с петна от пот по ризата. Отвън стои президентът на клуба.

– Имам лоши новини. И добри новини.

Давид и Сюне седят един срещу друг на масата в кухнята. Давид никога не е идвал тук. Срещат се в залата всеки ден почти от петнайсет години, но сега за пръв път някой от тях е на гости на другия.

– Значи най-накрая получи мечтаното място в мъжкия отбор – казва Сюне великодушно.

– Просто не това, което очаквах – отговаря Давид кротко.

Сюне налива кафе. След заседанието тази вечер определено очакваше телефонно обаждане от клубен президент, който току-що е взел Давид в мъжкия отбор, просто си мислеше, че ще става дума за Бьорнстад.

– Искаш ли мляко? – пита Сюне.

– Не, благодаря, чисто е добре – отговаря новият треньор на мъжкия отбор на Хед Хокей .

Президентът прочиства гърло. Мира се появява в антрето. Лео и Мая стоят по-назад, малкият брат хваща кака си за ръка.

– Членовете гласуваха. Не искат да те уволнят – казва президентът.

Не го посрещат овации. Нито дори усмивка. Петер избърсва потта от челото си.

– Какво означава това?

Президентът обръща длани нагоре, свива бавно рамене.

– Давид подаде оставка. Предложили са му работа като треньор в Хед. Най-добрите ни юноши ще го последват там. Лют, Филип, Бени, Бобо... те не играят за клуба, Петер, никога не са го правили. Играят за Давид. Вървят след него. А без тях можем да забравим целия план около изграждането на мъжкия отбор. Тази вечер на практика всички спонсори ми се обадиха да ми кажат, че са скъсали договорите си.

– Можем да ги съдим – изръмжава Мира, но президентът поклаща глава.

– Миналата година вложиха парите си с условието, че от юношите ще стане добър мъжки отбор. Сега можем да забравим за „добър“. Няма да можем дори да плащаме заплати. Всъщност не знам дали догодина изобщо ще имаме отбор. Общината няма да инвестира в Бьорнстад, не искат хокейната гимназия да е тук след... скандала.