Фредрик Бакман - Бьорнстад

Амат седи на леглото в стаята на Закариас, когато телефонът му извибрирва. Един-единствен есемес. От Мая.

„Благодаря.“

Амат отговаря само с една дума.

„Извинявай.“

Първото съобщение е за това, което направи. Второто е за това колко време му бе нужно, докато се осмели.

Родителите на Кевин първи напускат заседанието. Таткото се ръкува с няколко души, казва няколко кратки думи. Майката не казва нищо. Двамата се качват по колите си и потеглят в различни посоки.

Сюне се прибира. Храни кутрето. Когато телефонът звънва, той хем се изненадва, хем въобще не се учудва. Обажда се президентът на един хокеен клуб. Сюне остава буден, след като затваря слушалката. Подозира, че скоро ще има посетител.

Майката на Кевин спира колата. Изключва двигателя, но веднага след това обмисля отново да го включи. Изгася фаровете, но остава да седи на шофьорското място. Няма сили, чувства се все едно има треска, едва може да държи волана. Вътрешността ѝ е изпепелена, тялото ѝ е просто черупка, така ще си спомня усещането впоследствие.

Слиза от колата, върви през жилищния квартал, намира кооперацията, която търси, звъни на вратата. Това е последната сграда преди началото на Низината.

Кутрето усеща чуждото присъствие още преди почукването. Сюне отваря и опитва да изръмжи на животното да се махне оттам, но гласът му по никакъв начин не успява да прикрие, че вече знае кой от двама им взема решенията.

– Разликата между хокеистите и кучетата? – усмихва се мрачно Давид.

– Хокеистите поне понякога правят каквото им кажеш – измърморва Сюне.

Двамата мъже се поглеждат. Едно време бяха учител и ученик. Едно време любовта между тях беше непоколебима. Времената се менят, защото хокеят никога не буксува на едно място.

– Исках да дойда, за да го чуеш лично от мен... – започва Давид.

– Поел си мъжкия отбор – кима Сюне.

– Президентът ли ти се обади?

– Да.

– Не е лично, Сюне. Но аз съм хокеен треньор. Работата ни е такава.

Гипсираният крак на Бени вече не е гипсиран, а дървен. Има черна превръзка на окото, стаята му е пиратски кораб, а децата на сестра му са врагове. Фехтуват се със стикове за хокей, децата вият от смях, докато той ги гони, подскачайки на един крак, а те грабват одеялото и чаршафа от леглото и ги хвърлят върху главата му, така че Бени се спъва и обръща целия шкаф за дрехи. Габи стои на вратата със скръстени ръце и с майчинското изражение на лицето си.

– Shit... – измърморва едното от децата.

– Вуйчо е виновен! – кълне се другото дете незабавно.

– Ей! Който клюкари, няма другари! – виква Бени и опитва да се измъкне изпод одеялото.

Габи ги посочва строго:

– Имате пет минути да разтребите. След това отивате да си измиете ръцете, а после отивате да ядете. Баба почти е приготвила вечерята. Това се отнася и за малкото ми братче!

Бени изръмжава изпод одеялото. Децата му помагат. Габи отива в тоалетната, за да не чуят колко силно се смее. Колко много има нужда от това точно тази вечер, също като целия град.

Сюне въздиша от дълбините на туловището си. Поглежда Давид.

– Наистина ли мразиш Петер толкова много, че не би могъл да останеш в клуба, ако и той е там?

Давид изсумтява фрустрирано.

– Той няма нищо общо с това. Просто не мога да приема позицията му. Занимаваме се с хокей и трябва да сме способни да поставяме доброто на клуба пред собствените си интереси.

– И не смяташ, че Петер го прави?

– Видях го, Сюне. Видях го на паркинга, когато полицията свали Кевин от автобуса. Петер отиде там, за да гледа как се случва. За него това беше отмъщение.

– Ти не би ли направил същото на негово място?

Давид вдига поглед и поклаща глава.

– На негово място вероятно щях да нося и оръжие. Не говоря за това.

– А за какво говориш? – пита Сюне.

– За това, че хокеят има смисъл само ако съществува в свой собствен свят. Ако не набъркваме всички странични гадости. Ако семейството на Петер беше изчакало с подаването на жалбата до деня след финала, юридическите последствия щяха да са АБСОЛЮТНО същите. Полиция, прокурор, съд. Щяха да постигнат абсолютно същото, просто с един ден по-късно.

– И Кевин щеше да играе на финала. И юношите може би щяха да спечелят – допълва Сюне, но очевидно без да е съгласен.

Давид не отстъпва:

– Така би било справедливо, Сюне. Затова служат законите. Петер би могъл да изчака до деня след финала, защото стореното от Кевин няма нищо общо с хокея, нищо общо с клуба. Но Петер избра сам да издаде присъда. И навреди на целия отбор и на целия клуб. На целия град.