Фредрик Бакман - Бьорнстад

С пиянска ярост тя удря с бастуна си един стол, а съвсем невинният в случая мъж, който седи на него, се хваща за гърдите, мъчейки се да си поеме дъх. Рамона размахва бастуна към всички в залата.

– Това не е моят град. Вие не сте моят град. Трябва да се срамувате.

Един мъж се изправя и крясва:

– Рамона, затваряй си устата, по дяволите! Не знаеш нищо за тая работа!

Трима души с черни якета се показват безшумно от сенките. Един от тях прави няколко крачки към мъжа, застава пред него и отвръща:

– Ако още веднъж ѝ кажеш да си затваря устата, аз ще затворя твоята. Завинаги.

Амат стои пред залата и гледа съотборниците си в очите. После вдишва дълбоко, обръща им гръб и тръгва. Първата му стъпка е колеблива, втората – естествена. Чува как Лют се разкрещява след него, но продължава към входа на залата. Не затваря вратата. Минава покрай леда, изкачва стълбите, влиза в столовата, пробива си път между столовете, застава пред ръководството и поглежда всички възрастни в помещението. Най-напред и най-продължително спира погледа си върху мъж на име Ердал.

– Казвам се Амат. Видях какво направи Кевин с Мая. Бях пиян и съм влюбен в нея, казвам го направо, за да не ви се налага да го говорите зад гърба ми, когато изляза оттук, лъжливи копелета такива. Кевин Ердал изнасили Мая Андершон. Утре ще отида в полицията и те ще кажат, че не съм надежден свидетел. Но сега ще ви разкажа всичко, което направи Кевин. Всичко, което видях. И никога няма да го забравите. Защото сте ме виждали да играя хокей. Знаете, че очите ми работят по-добре от вашите. Това е първото, което ти казват в Бьорнстад Хокей , нали? „Погледът не се научава. Човек се ражда с него.“

После разказва. Всичко. Всяка подробност в стаята на Кевин. Плакатите по стените, точната подредба на трофеите по рафтовете, драскотините по пода, цветът на спалното бельо, кръвта по ръката на момчето, ужасът в очите на момичето, приглушените, агонизиращи викове, идващи изпод тежката длан, белезите, насилието, непонятното, ужасното, непростимото. Разказва всичко. И никой в залата няма да го забрави.

Щом приключва, излиза от столовата. Не блъсва вратата, не стъпва тежко по стълбите, не се развиква на никого. Вилиам му се нахвърля в секундата, в която Амат стъпва на паркинга.

– Какво си направил? Какво си направил, тъпа, малка курва такава, КАКВО СИ НАПРАВИЛ!!!???

Ръцете, които ги разтървават, са два пъти по-тънки от тези на Лют, по-тънки са дори от тези на Амат, но сграбчват двете момчета така, сякаш разполагат с безкрайна сила.

– Достатъчно – виква Ан-Катрин на Вилиам.

Бобо стои на два метра от тях и вижда как майка му успява да накара два пъти по-тежък от нея млад мъж да сведе глава. Никога не е бил по-горд.

Вътре в столовата майката на Филип се изправя. Изчаква шумът да стихне. Сключва влажните си длани. Обръща се към ръководството и казва:

– Всеки ли може да поиска да се гласува анонимно?

Президентът кима.

– Закрито гласуване. Естествено. Според правилника на сдружението един човек е достатъчен.

– Тогава аз го искам – казва майката на Филип и сяда.

Най-добрата ѝ приятелка седи до нея и я дръпва за ръката, унизено и ядосано.

– Какво правиш? Какво ПРАВИШ...

И тогава майката на Филип казва това, което понякога всички най-добри приятели трябва да посмеят да си кажат:

– Млъквай, Маган.

Амат отстъпва, без да погледне старите си съотборници, но въпреки това знае какво мислят за него. Слага си слушалките, хвърля последен поглед към спортната зала, представя си леда, осветен от самотна флуоресцентна лампа. Знае, няма шанс да спечели, застанал е от губещата страна. Може би никога повече няма да играе. Ако в този момент някой го бе попитал дали си е струвало, той щеше да прошепне: „Не знам“. Понякога животът не ти позволява да избираш битките си. Само приятелите.

Поема обратно през града. По земята има сняг, но въздухът лъха на пролет. Винаги е мразил това време от годината, защото то означава, че хокейният сезон е приключил. Стига почти до дома си, но влиза в съседния вход, качва се до втория етаж, натиска звънеца.

Закариас отваря, хванал в ръка контролер за видеоигри. Двамата се гледат, докато снегът по обувките на Амат не започва да се топи. Той диша тежко, усеща пулса в очите си.

– Честит рожден ден.

Закариас се отмества назад, за да го пусне да влезе. Амат закача якето си на същата кукичка, на която го закача всеки ден, откакто порасна достатъчно, че да я стига сам. Закариас сяда на леглото в стаята си и играе игри. Амат седи до него в продължение на трийсет минути. После Закариас се изправя, отива до един рафт, взима втори контролер и го слага в скута на приятеля си.