Фредрик Бакман - Бьорнстад

Играят без думи. Никога не са им били необходими.

През това време, на една среща в една спортна зала, членовете на един клуб гласуват бъдещето на един спортен директор. Но и бъдещето на един град. Своето собствено. На всички.

Рамона седи в ъгъла до мъж с черно яке. Той има татуирана мечка на врата и върти нервно връзка ключове около пръстите си. Рамона го погалва по бузата.

– Нямаше нужда да го заплашваш, че ще му затвориш устата. Мога да се оправям и сама. Но благодаря.

Мъжът се усмихва леко. Кокалчетата на ръцете му са покрити с белези, по едната му предмишница има следи от наръгване с нож. Рамона нито му се възхищава, нито го съди за това. Той и останалите мъже с черни якета са израснали в „Кожуха“. Тя е била до тях, когато всички други са стояли настрана, защитавала ги е дори когато не е била съгласна с тях, а те са пазели гърба ѝ дори когато им е викала. Обичат я. Но въпреки това мъжът казва:

– Не съм сигурен, че мога да накарам момчетата да гласуват както искаш.

Тя кима и го почесва по късо подстриганата коса.

– Погледнах Амат в очите. Вярвам му. И ще действам според това. Как ще постъпите вие… си зависи от вас. Винаги е било така.

Мъжът кима. Мечката на врата му се движи нагоре-надолу, когато той преглъща.

– Не знам дали можем да се месим в това. Групата и клубът трябва да са на първо място.

Рамона се изправя мъчно, но преди да отиде да пусне гласа си, тя потупва мъжа по коляното и пита:

– Чий клуб?

Мъжът остава на мястото си, загледан след нея. Върти ключовете около пръстите си. Логото на „Сааб“ ту се появява, ту изчезва в дланта му. Накрая погледът му се спира на друг мъж, седнал в средата на първата редица столове. Наскоро го видя в Низината, заедно с Амат. Бащата на Кевин Ердал. Мъжът с черното яке пъха ръка в джоба си. Петте смачкани банкноти, които вдигна от земята, все още са там.

Не е решил какво да прави с тях.

Любовта, която родителите изпитват към децата си, е особена. Обичта ни към всички други хора има начало, но не и тази към децата. Тях ги обичаме вечно, обичали сме ги още преди да съществуват. Колкото и да се подготвят, всички майки и татковци минават през миг на съвършен шок, когато цунамито от чувства ги залее и те изгубят опората под краката си. Непонятно е, защото няма с какво да се сравни. Като да говориш с човек, прекарал целия си живот в тъмна стая, и да опиташ да му опишеш пясъка между пръстите или снежинките по езика. Душата се преобръща.

Давид е допрял ръка до корема на приятелката си, обича някого, когото никога не е срещал, усеща как една несъществуваща любов превзема целия му живот. Майка му все повтаряше, че всяко дете е като мозъчна трансплантация. Сега я разбира.

Пръстите на приятелката му го галят по врата. Цяла вечер е говорил по телефона, чул е всичко за срещата, разбрал е за решението. Получил е предложение, за което мечтае още откакто беше треньор на детския отбор.

– Не знам какво да правя.

– Послушай сърцето си – казва приятелката му.

– Аз съм хокеен треньор. Това е единственото, което искам да бъда. Всичко останало е политика. Тя няма нищо общо със спорта.

Приятелката му го целува по ръката.

– Тогава бъди хокеен треньор.

Мая звъни на вратата на Ана. Не казва нищо за Кевин и пътеката за бягане, не казва нищо за каквото и да е. Съвсем доскоро бе немислимо да пази тайна от Ана, а сега ѝ се струва съвсем естествено. Чувството е противно. Отиват в дома на Мая. Петер, Мира и Лео са седнали в кухнята. Чакат телефоните да зазвънят и някой да им каже какво е станало на срещата. Но все още всичко е тихо. Затова правят единственото, което могат. Мая взима китарата, Петер взима палките, Ана пита дали може да пее. Тя пее ужасно. Пее толкова зле, че помага на цялото семейство да понесе очакването.

В друга част на града, в спортна зала до пътя към езерото, заседанието на членовете на един хокеен клуб е към края си. Едно гласуване приключва. Гласовете са преброени. Всички си носят последствията.

Група мъже с черни якета вървят разпръснати сред тълпата. Някои са със семействата си, други са сами. Мъже и жени излизат на паркинга и изчезват. Всички говорят, но никой не казва нищо. Ще бъде дълга нощ в къщите, където всички лампи са изгасени, но всички хора са будни.

Президентът на клуба остава на масата в столовата дълго след като всички са си тръгнали. Фрак седи сам в мрака на трибуните. Този клуб е техният живот. Вече не знаят на кого принадлежи.