Богомил Райнов - Само за мъже

— Няма какво да умуваш — поде тя отново щурма. — Това трябва да стане. Друг изход няма.

Тя замахна с ръка, за да придаде по-голяма категоричност на последната фраза.

— Чудесно — казах. — Само вдигни я по-високо тази ръка. Все едно че държиш факел.

Статуята на Свободата и всичко друго от тоя род, това наистина е чудесно. Лошото е, че след като получиш свободата, първото, което установяваш, е, че няма какво да я правиш. И вместо да ликуваш пред избавлението, усещаш някаква безгранична празнота. На следния ден към обяд Жорж надниква в стаята ми.

— Да ти помогна ли за багажа?

— Няма какво да помагаш. Готов съм.

Багажът се свежда до три парчета. Един доста нов куфар от фибър, дето са дрехите, друг картонен, съвсем разнебитен и завързан с въже, дето съм изблъскал книгите, и най-сетне една бохча, в която Бистра великодушно е сгънала няколко чаршафа и пеш-кири от най-амортизираните.

Поемам куфарите, Жорж нарамва бохчата и тръгваме към стълбището, съпроводени от Бистра.

— Новият куфар ако не ти трябва, ми го върни — подхвърля жена ми на изпроводяк.

— За к’во ти е? — промърморвам. — Имаш толкова куфари.

— Другите са пълни с дрехи. А този ми е за зимните палта. Няма да ги сложа на главата си.

— Не бой се — смига ми Жорж. — Аз такъв гардероб ще ти дам, че можеш да приемаш мадами в него.

— Ти и в гардероба ли си ги връткал? — запитва го Бистра.

Но Жорж вече слиза с бохчата по стълбището.

Наблъскваме багажа в жигулито и потегляме. Вътре в колата е адска жега, но и навън не е по-хладно. Булевардът е натъпкан с коли и пешеходци. Жорж кара едва-едва, втренчил поглед през стъклото.

Навалицата напира по тротоара край нас. Жегата прави хората лениви или нервни. Ленивите едва се тътрят, а това още повече дразни нервните, които ядосано се опитват да ги задминат.

Жорж е, изглежда, от нервните.

— Това вече е живо мъчение, да се движиш с моторно средство — изпъшква той, като натиска амбриажа и превключва на първа.

— Ами върви пеша.

— И за пеша не е! Тоя град е пренаселен. Едни тичат, други едва се тътрят, едни напират вдясно, други — вляво… Като тръгна в навалицата, така побеснявам, че почвам да блъскам с лакти.

— Гледай някой теб да не те блъсне по-яко.

— Аз го правя артистично бе, Тони! Правя го тъй, че всеки го взема за случайност и дори ако се налага, викам „пардон“. И като светна с лакът пет-шест говеда, олеква ми, да знаеш!

Поглеждам го бегло. Дали от жегата, или от снощното преливане, но не е в добрата си форма. Липсва му нещо от оптимизма на човека, готвещ се за скорошен брак.

Тъкмо да завием по „Патриарха“ и светофарът дава червено. Жорж наново въздъхва мъченически и изключва скоростта. Седи омърлушен и се взира апатично през стъклото. Светва зеленото, но той като че не го вижда.

— Какво чакаш? — казвам, — По-зелено от това няма да стане.

— Нещо ми е кофти — избъбря той и дава на първа.

Аз също не съм екстра, но моята е друга. Аз съм потърпевшият, а той — печелившият. И все пак има една работа, която ако стане, самочувствието ми ще скочи с няколко градуса. Ако стане.

Измъкваме се от „Патриарха“. Колата се мотае насам-натам по някакви улички. Почвам да подозирам, че Жорж е забравил собствения си адрес, когато внезапно заковава жигулито до тротоара и с малко пресилена бодрост обявява:

— Стигнахме. Ето я резиденцията.

Резиденцията представлява двуетажна вехтория, оцеляла случайно от миналото между околните високи кооперации. Не че новите кооперации са по-малко грозни, но това си е обичайната грозота на тия бетонени кафези за хора. Докато в старата къща има една претенциозност, която времето, немарата и разрухата са преобразили в зловеща пародия. Светската красавица, превърната от годините в карикатура на самата себе си. Бабичка с опустошено лице и съсухрено тяло, застинала в нелепата поза на кокетка.

— Тази къща дядо ми я е строил — обяснява Жорж, додето сваляме багажа. — Един малък дворец. Знаели са някога да живеят хората. Живели са и са строили, като че смърт няма да има, а не като нас днеска — всичко ден за ден…

Фасадата на малкия дворец е боядисана с оня приветлив охрав цвят на старите училища, болници и казарми, цвета на казионщината, на скуката и разваления жълтък. Впрочем от цвета е останало малко нещо, понеже значителна част от мазилката е опадала. Затуй пък двете колони край входа са оцелели, може би защото не подпират нищо. Оцелели са и триъгълните фронтони над прозорците, чиято ренесансова строгост е смекчена от окълцани гипсови релефи на ангелчета. Прозорците са два — същите тия високи и тесни прозорци на някогашните училища, болници и казарми. Над фасадата се разтяга балюстрадата па тераса, с която е облагодетелствуван горният етаж.