Богомил Райнов: Само за мъже

Не съм настроен да се тревожа. Във всеки случай — не за квартирата. Обаче има една работа, която наистина ме човърка. Ако тая работа стане…

От вчера съм в отпуска, но все пак трябва да отида до редакцията, за да взема малко пари от касиера. Преодолявам дългото разстояние и жегата на ранния следобеден час, получавам каквото ми се полага и за всеки случай надзъртам в стаята на прекия си шеф. Не съм длъжен да му се обаждам и бих могъл да отмина кабинета транзит, още повече Янков не е моя симпатия. И все пак не знам защо, надзъртам.

— Търсиха те от някакво издателство — съобщава началството.

Янков е такова началство, че по-нормално би било аз да седя зад бюрото, а той да ми бъде подчинен. Добре, че не съм суетен. Съвсем не се интересувам къде ще седя. Интересувам се от друго.

— Кой ме търси?

— Казаха да се обадиш в отдел „Белетристика“ — отвръща сухо шефът и потъва в текущата си работа, сведена в момента до четене на вестници.

Този глупак дори не може да разбере стойността на информацията си. Вероятно това е единствената ценна информация, до която се е добрал през цялата си двайсетгодишна журналистическа кариера.

Би трябвало да се спусна с пълна скорост към издателството, но не ми е в характера, пък и жегата не предразполага към тичане. Поемам с все същия умерен ход, като се старая да се движа на сянка поне там, където тя реално съществува. Така че тътря се като пенсионер, сякаш съм тръгнал за кисело мляко, а не за среща със съдбата.

Е, чак пък среща със съдбата. Става дума просто за една книга. Моя книга — първата и единствената. И по-точно — един роман.

Романът в общи линии беше собствената ми история. На този свят всеки си разправя собствената история и не виждам защо тъкмо аз трябва да нарушавам реда. Описал бях личната си епопея, но не тази, домашната, с Бистра — от Бистра не можеш да изкараш никакъв роман освен може би порнографски, — а онази, служебната епопея. Това бе разказът за един журналист, който обикаля по проверка на читателски писма и надзърта в най-различни човешки драми, по-едри и до-дребни, така че моята история постепенно се превръщаше в букет от чужди истории, съвсем обикновени, но нелишени от значение, както си мислех.

За себе си почти не разказвах. Не защото чак пък толкова няма какво да разказвам, а защото не се смятам за положителен герой. Това — не. Може да си въобразявам хиляда други работи, но знам, че не съм положителен герой. А пък ако е за отрицателни, те и без мене бяха достатъчно в романа. Боях се дори, че редакторът ще поиска да намаля броя на тия колоритни персонажи, за да се постигне по-приемлив баланс на светлосенките.

„Боях се“ е неточно казано. Знаех, че съвсем без хирургическа намеса няма да мине — редакторът трябва да си оправдае заплатата. Само че аз отдавна вече не бях дебютант. Не в смисъл че съм стигнал върховете на писателското майсторство, но колкото до техниката, не съм вчерашен и разбирам, че първият закон на термодинамиката, както казваше Петко, е да си осигуриш благосклонен редактор.

Осигурил го бях съвсем естествено, понеже не съм по дългите операции, нито по сложните, а просто една вечер го бях видял в клуба и той навярно се отегчаваше, както бе седнал без компания, и сам каза: „Ела да пием по една водка“, а после, естествено, запита: „Пишеш ли нещо“, макар че положително, пет пари не даваше дали пиша, или не пиша, обаче аз не проспах случая, такива случаи не идват на ята, като гаргите, и му разправих за проекта си, а той кимаше и дали защото бе вече на третата водка, или защото не слушаше, но каза, че замисълът е интересен и че тъкмо сега художествената документалистика е много на мода, така че нека дерзая и като изплета ръкоделието, да се обадя. Обадих се и се приготвих, както му е редът, за дълго чакане. Не смеех да се надявам, че ще ме извикат на разговор но-рано от есента. И ето че сега Янков с тоя свой скучен служебен глас ми съобщава: търсиха те от издателството. А аз за малко не подминах вратата на кабинета му.

Другият кабинет, който в момента е по-важен, ме посрещна с усойната си хладина. Хладина на атмосферата и на редакторското лице, жълто, уморено лице на фона на жълтата стена.

— Добре, че дойде — произнася без особен ентусиазъм Искров, като посочва с ръка казионното кресло до бюрото. Едно безобидно старо кресло, което в момента ми напомня зъболекарски стол.

— Хубаво, че дойде — повтаря редакторът.

И за да не си правя особени илюзии, пояснява: