Богомил Райнов - Само за мъже

На шосето срещу терасата вече се е събрала групата на коментаторите: келнерът, съдържателят, двама младежи от бензиностанцията с жълти каскети и пазачът от банката с черна фуражка. Но данни за по-обширен коментар, изглежда, не достигат, ако не се броят раздаващите се нейде съвсем далеч изстрели. Групата скоро се пръска. Съдържателят и келнерът се прибират. Време е и аз да потеглям.

Потеглям без бързане. В подобни мигове не е желателно да ставаш център на внимание. Москвичът с умерена скорост се движи по улицата, осветена от крайпътните лампи и засенчена от крайпътните дървета. В колата нахлува дъх на влага, на прах и прясно полети градини. Зад тъмната листовина се мяркат призрачните фасади на старинни здания. А малко по-натам градът внезапно свършва. Тъй внезапно, както е изникнал. Един град привидение. Един град от дузина сгради плюс една бариера.

Улицата отново е станала шосе. И отново същия пейзаж: тъмното облачно небе, мастиленочерната равнина и бялата лента на пътя, летяща насреща ми, летяща все по-бързо, защото вече няма пред кого да се докарвам.

Шосето е съвсем безлюдно. През този граничен пункт минават малко хора, особено в това време на годината и в тоя късен час. Само от време на време насреща се появява някоя кола, блясва предупредително с фаровете, като сменя дългите с къси, задминава ме и изчезва.

Карам тъй около половин час, после отбивам в някакъв паркинг, обозначен с един надпис и с два импозантни коша за отпадъци. Уместни съоръжения, за да не хвърлят пътниците боклуците си, където им попадне. Макар че някои продължават да ги хвърлят. Като оня, бягащия, с неговия тъмен пакет, запратен в храсталака.

Пакетът се е оказал обемиста ръчна чанта, лежаща в момента не сред храсталака, а в москвича, до краката ми. Би било проява на крайна извратеност, след като човек е видял онуй, което бях видял аз, да мине край съответното място и да не се наведе да вдигне изоставения предмет.

Гарирам колата между двата големи коша за отпадъци и се заемам да проверя отпадъка, въргалящ се в нозете ми. Налага се да установя, че чантата съдържа тъкмо това, което съм се надявал, че ще съдържа, и точно същото, което съм се боял, че може да не съдържа. Пари. Долари. В пачки по десет хиляди. Много пачки, цяла чанта.

Ако държа да разкажа съвсем изчерпателно цялата тази история, би следвало да започна от раждането си. Но в случай, че реша за по-кратко да прескоча 40 години биография, мога да почна от това, че жена ми ме изгони.

Не искам да кажа, че ми изхвърли багажа от прозореца и ме изрита по стълбите. Багажа Бистра задържа за себе си, поне що се отнася до всичко, което можеше да й влезе в работа. Колкото до из-ритването, тя нито разполагаше с необходимата за това физическа сила, нито имаше склонност към спорта. Просто ми обясни, че сега, след като сме отдавна разведени, съжителството ни в един и същ апартамент става все по-неудобно. Защото, макар да продължавах по навик да я наричам „жена ми“, ние наистина бяхме разведени вече цели два месеца, с всички предвидени от закона формалности.

Специално за неудобствата на съжителството Бистра наистина бе права. Едно от нещата, които постоянно са ме удивлявали у нея, е именно, че почти винаги бе права. Права беше още в началото, когато твърдеше, че бракът ни се е оказал едно малко корабокрушение. Права беше и по-късно, когато свикна да ме нарича опак човек. Права беше и накрая, когато с естествения порив на всеки корабокрушенец потърси изход от удавянето в обятията на Жорж.

Неудобствата на съжителството станаха съвсем очевидни още след развода. Преди всичко Жорж, ако не формално, то фактически, се пресели у нас. А освен това двамата започнаха да водят светски живот. В началото жена ми нямаше нищо против да бъда свидетел на тоя светски живот. Това беше добра възможност да ми натрие носа и да ми покаже нагледно как весело би следвало да живее едно младо семейство.

За да избягна нагледната агитация, стараех се да се задържам възможно по-малко у дома. Но понеже все пак трябваше да се преспива някъде, налагаше се да се прибирам поне в късните часове. Обаче късни яли не, жилищното ни устройство бе такова, че не можех да проникна в стаята си, без да прекося хола, където пет-шест двойки правеха танцова гимнастика под воя на магнетофона или се наливаха с вносен концентрат.

Имаше и тихи нощи, когато пред заплахата на съседите, че ще извикат милиция, нашите гости се задоволяваха само с концентрат и покер и когато холът бе до такава степен задимен от цигарите, та ми се отдаваше да се промъкна до спалнята почти незабелязано.