Богомил Райнов - Само за мъже

И когато късно вечерта се въртя в леглото в очакване пред мене да се разкрие гората, и когато, за да я видя по-бързо, се старая да се измъкна от лабиринта на паразитните мисли, това неволно перване още ми пари и аз си казвам, че може би тук е цялата моя прословута и глупава драма, драмата на малкия, дето се е надявал да стане голям. И не защото е бил убеден в таланта си, а защото е вярвал в късмета си. Знаел си, че не те бива за голямото, но си отглеждал една тайна надежда, че все пак ще го постигнеш, че щом всичко друго тъй лесно ти се е отдавало, защо да не ти се отдаде и голямото. Законът на вероятностите, действащ изцяло в твоя полза. Голямата печалба за малкия Тони.

Допотопния си отиваше.

Той лежеше върху старото легло в ъгъла па стаята, опрян на високата възглавница, за да има чувството, че не лежи, а седи. Той винаги настояваше Лиза заран да му поставя горната възглавница повдигната тъй и опряна на онази отдолу и макар повечето време да бе в унес, а понякога и да бълнуваше, но отказваше да легне като хората и по-скоро седеше, сякаш се опасяваше, че смъртта може да го завари неподготвен, рухнал и примирен, а не достойно изправен, както се полага, когато посрещаш някого лице в лице.

Навън южният вятър прииждаше на вълни и по новото синьо небе летяха бързи бели облаци, а малката вишна до прогнилата тараба вече бе цъфнала, но тук, в стаята, бе зима. Плътните керемидени завеси бяха спуснати, студът и мрачината се спотайваха из ъглите и само тънък лъч от светлината на деня проникваше през процепа на едното перде и пресичаше полумрака на стаята, за да угасне над леглото на болния.

Сега се случваше да прекарваме повече време в тази усойна тъмна стая, понеже Лиза трябваше да се грижи и за баща си, и за всички нас, и аз си мислех понякога, че това мъжете сме големи магарета и сме превърнали тая жена в прислужница и болногледачка, под предлог, че сме поели закрилата й.

Прекарвах с часове в тая стая, неуютна и почти лишена от мебели, като едно съвсем временно жилище, където само се преспива и се продължава нататък, защото какво би могло да те задържа тук. И ми се струваше, че този човек, облегнат върху високата възглавница и загърнат в сивия шинел, бе живял през цялото време, през всички тия години тук, като временно разквартируван, като във военна квартира, като човек, който днес е дошъл, за да си замине утре, за да продължи в неизвестна посока, която ще научи едва преди тръгване, когато му връчат последното назначение.

Сега вече часът на тръгването бе съвсем близо. И посоката, може би за пръв път, бе предварително известна. И посивелият борец, потънал в унеса си и загърнат в шинела, сякаш чакаше, притворил очи, да долови не острия призив на тревогата, а меланхоличния вой на отбоя.

Понякога се случваше да вдигне едва-едва натежалите си клепачи — той и когато бе здрав, по-скоро примижаваше, отколкото гледаше — и отправил ми подозрителен поглед, да запита: „А? Кой е?“. Отговарях, че е Антон, един отговор, който Неси приемаше с дълбоко недоверие, но не се заемаше да оспорва, тъй като не му достигаха сили. Имах чувството, че вече не ни разпознава — мене и Илиев. Разпознаваше само Лиза, понеже тя бе единствената жена в тоя дом и нямаше как да я сбърка и понеже тя, за разлика от нас, другите, вероятно притежаваше някакво невидимо излъчване, което успокояваше бореца.

Допотопния си отиваше. Но преди да се отиде, дойдоха ония.

Когато този следобед се позвъни, наложи се аз да отворя, понеже Лиза наглеждаше болния, Пред вратата стояха двама мъже и една жена без особени отличителни белези, ако не се брои служебният израз на лицата им, напомнящ за инкасатори или квартални дейци.

— Ние сме от учреждението — рече единият инкасатор.

— Кое учреждение?

— Идваме да видим другаря Несторов — поясни жената.

— Нещо като делегация — добави третият, когато вече ги въвеждах в хола.

Добре, че се сетихте, рекох на ума си, понеже в тоя момент още не знаех, че те съвсем не се бяха сетили, а Лиза бе изтичала същата заран до учреждението и, кой знае как, бе успяла да се добере до директора и да му каже: човекът там умира, а вие не идвате да го досетите поне от приличие, на което директорът, естества но, бе запитал: кой умира, а Лиза бе отвърнала: ами че вашият бивш шеф, другарят Несторов, на което директорът бе кимнал, а, да, Несторов, идете при секретаря на профкомитета, тук у нас той се занимава с погребенията, а Лиза бе възразила, не казвам, че трябва вече да го погребвате, но човекът умира, разбирате ли, и никой не се сеща… Да, да, идете при секретаря, той всичко ще уреди, я бе успокоил директорът и тя бе отишла при секретаря и той наистина, макар да не се бе сетил изпърво за какъв Несторов става дума, защото са мият той бе тук на работа съвсем отскоро, но все пак бе определил трима души да посетят болния и дори ги бе пратил при касиера да вземат пари за цветя, само че касиерът бе възразил, че такъв род разходи не са предвидени и че, виж, ако се касаеше за погребение, тогава е друго, но цветя за болни — това не е предвидено по никой параграф и утре, като направят една ревизия на профсъюзната каса, ще дръпнат, разбира се, не секретаря, а касиера. После обаче той си бе спомнил за нещо и бе отворил служебния шкаф. Вярно, Несторов, ето това му занесете, тоя медал е пратен за него и се въргаля тук не знам вече от колко години, и да ги пита човек защо са ги оставили при мене тия нераздадени медали, след като никъде не е писано, че трябва да се занимавам и с медали.