Богомил Райнов - Само за мъже

Прибираме се горе да хапнем едва привечер, защото трудовият ентусиазъм на Лиза ни е накарал да пропуснем обеда. Имаме си и гост и това, естествено, е Владо, тъй като дружбата с Владо върви към все по-голяма близост. Друго не би могло и да се очаква. Инженерът не е човек на капризите и за него, щом нещо веднаж е решено, значи решено е, и след като връзката е успяла да превъзмогне дори кризисния момент около детето, няма никакви причини тя да не върви към брак.

Не съм твърде по семейните пиршества и Лиза го знае, тъй че, предполагам, Илиев сам се е навлякъл с привичната си непринуденост, но противно на опасенията ми той не се задържа дълго след вечерята и се връща долу, навярно за да поработи и да навакса времето, което дамата му е отнела с налудничавата си идея за градината.

— Като ви гледах днес на двора, реших, че вие с еднакво увлечение се залавяте за всяко нещо — подхвърлям, изтегнат на леглото.

— Стига да ми е приятно и стига да знам, че ще носи радост на другите — отвръща тя, разположена също на любимото си място.

— А какво остава от призванието?

— Не съм сигурна, че съм имала призвание.

— А актьорското поприще?

— За него е нужен талант. А талантът, щом не е доказан… Всички не можем да станем актьори. Няма да ни побере сцената. Особено ако и останалите са обемисти като мене. И ако всички се натискаме за сцената, кой ще ни гледа от залата. И нали ония от сцената са нищо без тия в залата. Значи и ние сме необходими.

— Доста грижливо сте си изработили оправдание за капитулацията — признавам.

— Мислила съм по тия неща наистина. Не може да останеш с пръст в устата и да не се запиташ как и защо.

— Само че оправданието, колкото и да е логично, не изменя нищо.

— Но това не е оправдание, Тони! Това е обяснение. Вие сте ходили на театър, нали?

— Придружавал съм понякога жена си.

— Е, добре: кое е театърът? Сцената ли? Но сцената без залата, това са няколко души, които разговарят по съвсем излишен начин, понеже си служат с чужди мисли и думи, а не със свои. Представете си, че тая стая с трите стени, както я наричат, бъде снабдена и с една четвърта стена. Какво ще се получи? Нещо като нашия двор, и сред тоя двор няколко души ще викат и ще кривят лица като луди. Ами че то става направо смешно. Хамлет ли е, Макбет ли е, все едно — става смешно. Но щом тая четвърта стена отново се вдигне и стаята получи излаз към една препълнена с хора зала — и всичко се променя. Това е вече театър, не сте ли съгласен?

— Мисля, че е доста очевидно.

— А не мислите ли в такъв случай, че именно малките хора правят живота — тия в залата или ония в полето, или другите в заводите…

— Живота, доколкото съм чувал, го правят не малките хора, а големите.

— Не ме разбрахте. Знам, че големите го чертаят, знам, че една нова машина трябва най-напред да се измисли, а после да се строи. Обаче именно малките хора я строят, също както мравките строят мравуняка, а пчелите — восъчната пита.

— Е, хубаво де — промърморвам. — Това и децата го знаят. Какво толкова се въодушевявате?

— Но това е именно призванието: щом си полезен, значи осъществяваш призванието си. Щом създаваш нещо хубаво и полезно, значи твориш. Ето тоя двор. Не знам колко десетки години е бил едно нищо, една грозота. А днес две дузини хора се хванаха на работа и само след месец тук ще има градина и цветя, и алеи, и децата ще седят по скамейките, ще играят на кукли или на шах и даже вашият орех ще стане по-хубав…

— С тия разсъждения вие ми напомняте разсъжденията на Петко — забелязвам.

— Какви са те? — пита Лиза без особен интерес.

— Ами веднаж, като му казах: „Боя се, че ми липсва талант“, той знаете ли какво отговори? „Това е добре — вика. — Талантът, братче, е главоболна работа. Талантът дразни и оскърбява посредствеността, около него се вият отровните изпарения на завистта, кръжат лешоядите на озлобението, неуютно е. Талантът не е лавров венец, както си мислят говедата, а изкупителен кръст.“

— Казал го е, за да ви успокои — отсъжда дамата.

— Не. Мисля, че е казал точно каквото е мислел знаете, че той не е от тия, дето утешават. И талантът наистина е главоболна работа. Но всички мечтаят за него, а не за дребната роля на дребните хорица.

— И там е грешката — кима Лиза. — Желание и за нещо, което не ти е дадено. Като вие с вашия роман.

Последната фраза тя я изтърсва с обичайната си безцеремонност и очевидно, без да си дава сметка, че ме засяга. Нейният вечен копнеж — да ти каже някоя дреболия така, между другото, също както оная вечер бе пернала небрежно по лицето левента от „Славия“ Да те перне небрежно, без дори да подозира, че може да боли.