Богомил Райнов - Само за мъже

— Не виждам какво толкова има да размисляш — забелязва жена ми с нотка на хладина. — Но и не искам да си наумиш, че те насилвам. За какво да те насилвам? Тия работи насила не стават.

Тя млъква, като чака да кажа нещо по-определено, например място и време за нова среща. Обаче аз тъкмо туй не искам да казвам, защото почне ли веднъж…

— В края на краищата, ако се прибереш, това още с нищо не те ангажира — пояснява Бистра. — Няма да те карам предварително да се разписваш, не бой се.

— Какво има да се боя… — промърморвам. — Като че не се познаваме…

Там е, че се познаваме. Попаднеш ли веднаж в ръчичките на Биси, ще се разписваш не, ами хоро ще играеш.

— Така че размисляй, но гледай да не я проточиш дотам, че да ме изтървеш…

Тя заголва неволно още малко краката си и ми доверява:

— За мене ти си единственият, Тони, и винаги си бил единственият… Другото са произшествия, другото не играе… Обаче аз в момента съм толкова самотна и в такава безпътица… А когато съм в безпътица, понякога от отчаяние ме хващат дяволите и в такива моменти просто не съзнавам какво правя и де да знам дали няма да се хвана наслуки за някой от тия глупаци, които ме преследват, та подир туй и аз, и ти да съжаляваме…

Този последен пасаж, призван да играе в едно и също време ролята на изповед и на заплаха, изчерпва репертоара на жена ми. Ставаме и додето я изпращам, аз отново повтарям, че ще помисля, и даже добавям, че ще се обадя в най-скоро време, но без да уточнявам дати и часове, а по лицето на Бистра вярата и недоверието отчаяно си оспорват първенството и аз просто усещам как напряга бедната си глава с надежда да измисли в последния миг нещо, което да й послужи за юзда, но не може да измисли нищо, тъй като цялата гама е вече изчерпана, включително и номерът с краката, и като не може да измисли нищо, тя се улавя за чантата си, също като удавника — за своята сламка, и изважда оттам една снимка, правена през лятото па морето, и ми казва: ето ти, да не ме забравиш, и аз прибирам снимката, като бъбря: как можеш да говориш такива неща, и ние накрая се разделяме и само дето не се разплакваме, тя — от яд, че не е постигнала незабавната си победа, а аз от някакъв едва доловим аромат па люляк, едни горчив аромат на младежка любов, толкова слаб, че навярно е съвсем въображаем, също като оня дъх на рози, вдъхвал от Жорж.

Дъх на люляк… А може би вече и дъх на пролет. Още е март, по тази година южният вятър е задухал по-рано, изобщо, както казват старите хора, сезоните така се объркаха, че вече не знаеш кога е зима и кога пролет, обаче южният вятър е налице и това води Лиза до идеята да осъществи едно свое отдавнашно намерение, а именно да превърне утъпкания мегдан на нашия двор в истинска градина. И макар да й обяснявам, че от цялата работа нищо няма да излезе, тази вироглава жена обикаля насам-натам по съседите и вербува съмишленици, и спори с този и онзи, а когато някой й казва, но къде ще играят момчетата, тя бърза да отговори, че това ли е играта им, да чупят джамове, има и други, по-умни игри и защо сте се загрижили само за момчетата, а забравяте момичетата, сякаш те не са ваши деца.

Проблемът е сложен, тъй че се налага вироглавата жена да потърси помощта на кварталната организация, понеже въпросният двор, това са всъщност разградени-те дворове на три здания. Тухлените огради са рухнали и отдавна са сведени до мизерни остатъци, колкото да се препъват хлапетиите. Туй не пречи на хлапетиите по цял ден да ритат футбол. Ударите на топката тътнат като оръдейни залпове в затвореното пространство. Понякога изтрещява джам или нечистата топка се забива в проснатото на нечий балкон пране. Тогава от прозореца закрещява някоя жена по пеньоар или на двора изскача някой навъсен мъж по пижама и разгонва децата. За половин час. После всичко започва отново.

Така или иначе, Лиза стига дотам, че следващата неделя изкарва почти всички съседи на трудов ден, като се изключат само тези, дето са препили предната вечер и още не могат да се вдигнат. В кладенеца между кооперациите и нашата къща закипява истинска трудова вакханалия и понеже мястото съвсем не е колкото стадион, до края на следобеда площите са разкопани, алеите оформени и дори тревата засадена, като остава само тук-таме да се поставят и малко цветя, за да бъде гледката по-пищна и да се докарат четири скамейки — задачи, с които се нагърбва някакъв пенсиониран лесничей.

Освен пияниците единствено старците и аз не участваме в трудовия ден. Рицаря е все тъй отпаднал, а аз съм натоварен с ролята на болногледачка, понеже Несторов не само не се оправя, а върви все по-зле, вдига температура, бълнува и лекарят се опасява от бронхопневмония.