Богомил Райнов - Тайното учение

Обръщението към Висшите Духове е прието от древността да се нарича молитва. Дали ще го назовем молитва, или мислено послание е без особено значение. По-важно е какво ще бъде неговото съдържание.

„Човек моли за прошка и не изменя начина си на живот. Човек скърби за нещастията си, но не изоставя ни една от привичките, довели го до състоянието на скръб. Ала само молитвата за прошка няма смисъл, ако не се съпровожда с поправяне на живота.“ (М.)

„Молитвата е възнасяне и възхищение. Молитвата, с която измолваш нещо за себе си, е по-късно явление. Как може човек да се моли за себе си? Сякаш Висшата Мъдрост не знае какво е нужно на човека!“ (М.)

За съжаление ние най-често се молим, за да се предпазим от нещо или, за да получим нещо, сиреч и в двата случая — от себичност. Подобни молитви са унизителни, без да говорим, че са и празно губене на време. Мислените послания следва да бъдат насочени единствено към Общото Благо. Колкото по-къси са — толкова по-добре. Още по-добре е, ако представляват не фрази, а една безсловесна идея и едно силно, излъчено към Учителя чувство. Именно в тоя смисъл Адептът говори и за известния мантрам АУМ:

„Защо да се произнася Аум, ако може да се каже молитва. Всъщност то е същото, само че по древността и изтънчеността си съзвучието Аум ще бъде по-силно по вибрации.“

Но и в този случай основното ще бъде духовното послание, съпровождащо нашия мантрам. Ако подобно послание липсва, или ако то е вяло и незначително, произнасянето на Аум в най-добрия случай ще има стойност на дихателно упражнение. Именно затуй споменахме и за предимствата на безсловесната мисъл. Думите имат тази слаба страна, че бързо се заучават наизуст, а подир туй започват и механически да се повтарят, все по-опразнени от съдържание.

Колкото повече живеем с мисълта за Учителя, толкова повече той ще заема наистина реално място в живота ни. Това ще бъде и пътят към естествената ни връзка с Адепта, която ще се установи неусетно и за самите нас, просто, действително и без всякакви чудеса. В Живата Етика дори се споменава, че стига да желаем, бихме могли да предвидим в дома си един стол за Учителя в някой спокоен кът. Тази битова подробност съвсем не означава, че Учителят без друго ще ни посети във видим образ, а още по-малко във физическо тяло, но тя не е и случайна. Адептът може и да не се нуждае особено от нашия стол, но този стол означава, че домът ни е отворен винаги за Адепта, а в такъв дом няма място за нечистотия в обстановката и в отношенията.

„Мястото на Учителя в най-добрия ъгъл не е суеверие. Това е мястото за поканения на трапезата. Той може да влезе всяка минута и ще покажат, че са го очаквали. Този постоянен знак на очакване и готовност е като зов в отворения прозорец. Сред съзиданията и битките да оставим време и за мигновена усмивка.“ (М.)

Духът на Учителя може наистина понякога да витае в нашия дом — ако сме го заслужили. Духът на Учителя без друго ще се отзове на молитвите ни — ако сме го заслужили. Духът на Учителя наистина ще ни предостави всичко необходимо за дългия път — ако и ние сме готови да отдадем всичко от себе си.

„Нашият идеал не е да бъдем Учители, а сътрудници. Ала затова е необходимо твърдото съзнание, че взаимно ще бъде принесено на полза решително всичко. Когато признаците на такова принасяне са налице, тогава се изгражда овладяването на физическия свят.“ (М.)

Този етап на сътрудничество с Учителя може да бъде близък за някои, а за други — твърде далечен. Защото, като казваме, че всичко зависи от нас, ние нямаме предвид само субективните желания. Всеки има зад гърба си многовековния опит на не един живот, и за различните хора опитът е различен, и някои от нас, без сами да подозират, вероятно вече са тръгнали по пътя в някое предишно съществуване и може би дори са изминали не малко разстояние.

Само че този път е дълъг. Разстоянията в света на Безпределността винаги изглеждат твърде големи за нашите земни мащаби.

Материята, която ни занимава е от такъв характер, че непрекъснато си служим с понятието Учител, като при това го пишем с главна буква, за да стане ясно, че не се касае за какъв да е учител. И когато споменаваме за Махатмите или за Великите Учители на Бялото Братство, би следвало да се знае какво точно имаме предвид.

„Никога не забравяйте — пише Елена Рьорих, — че Махатмите на Братството са тия седем Най-велики Духове, които са дошли от висшите планети на Земята в края на третата раса, за да ускорят еволюцията на нашето човечество. Тяхната духовна сила, тяхното величие не могат да се сравнят с никакви признати човешки гении…“