Чак Хоган - Заразата

Съобщението предизвика в душата й дълбока нотка на страх. Неясно защо си спомни как предната нощ се събуди от някакъв кошмар, а после чу звуци от тавана.

От съня, който я беше събудил, помнеше само, че Херман, починалият й наскоро съпруг, се е върнал от мъртвите. Станала беше някаква грешка и странната трагедия на Полет 753 изобщо не беше се случила. Херман се беше появил на задната врата на дома им в Шийпсхед бей с усмивка „Мислеше си, че си се отървала, а?“ и си поиска вечерята.

Пред хората Глори беше изиграла полагащата й се роля на тихо скърбяща вдовица и щеше да продължи да го прави, докато траеха всички съдебни процедури, през които сигурно щеше да се наложи да премине. Но беше може би единствената, която смяташе, че трагичните обстоятелства, отнели живота на човека, с когото живееше от тринайсет години, са всъщност Божи дар.

Тринайсет години брак. Тринайсет години непрекъснати обиди и насилие, което набираше сили с времето и все по-често се проявяваше и пред децата — две момчета на девет и на единайсет. Глори живееше в постоянен страх от промените в настроенията му. През последната седмица дори си беше представяла как взима момчетата и се маха, докато той бди над умиращата си майка в Хайделберг. Това обаче беше само мечта, чието приложение на практика бе твърде рисковано. И къде би могла да отиде? И по-важното, какво щеше да им направи той, ако ги намереше? А тя знаеше, че ще ги намери.

Но Господ беше добър. Най-после беше отвърнал на молитвите й. Тя и децата й бяха свободни. Тъмният плащ на насилието се бе вдигнал от дома им.

Отиде до стълбището и погледна нагоре към втория етаж. Загледа се в капака на тавана и в увисналото въже за дърпане.

Енотите. Бяха се върнали. Херман първи ги бе открил. Беше хванал една миеща мечка да се крие там, след което измъкна полуделия от страх натрапник вън в задния двор и го преби за пример пред момчетата…

Повече не. Нямаше от какво да се бои повече. Момчетата нямаше да са вкъщи поне още час и тя реши да се качи горе. Без друго се канеше да прегледа вещите на Херман. Денят за разчистване беше във вторник и дотогава трябваше да е готова.

Имаше нужда от оръжие и първото, за което се сети, бе мачетето на Херман. Беше го донесъл у дома преди няколко години и го държеше увито в маслен парцал в затворената пластмасова барака за инструменти до стената на къщата. Когато го попита защо изобщо му е такова нещо — сечиво за джунглата точно тук, в Шийпсфилд бей — само й беше изръмжал:

— Човек никога не знае.

Тези постоянни завоалирани заплахи бяха част от ежедневието й. Тя дръпна ключа от куката зад вратата на килера, излезе навън и отключи катинара. Намери намасления вързоп под купчина дворни сечива и стар комплект за крокет, който бяха получили като сватбен подарък (сега щеше да го използва за подпалки). Занесе вързопа в кухнята, остави го на масата и се поколеба малко, преди да го развие.

Винаги беше приписвала зло на този предмет. Винаги си беше представяла, че по някакъв начин щеше да се окаже важен за съдбата на това домакинство, може би като инструмент на собствената й смърт от ръцете на Херман. Ето защо го разви много внимателно все едно, че смъква пелените на спящо демонично бебе. Херман никога не беше обичал да пипа любимите му вещи.

Острието беше дълго, широко и плоско. Дръжката беше с увити кожени ивици, изтъркани до светлокафяво от ръката на предишния собственик. Вдигна го и го завъртя, усещайки тежестта на странния предмет в ръката си. Улови отражението си във вратата на микровълновата печка и то я изплаши. Жена, застанала с мачете насред кухнята.

Той я беше подлудил.

Заизкачва се по стълбите, стиснала сечивото в ръка. Спря под таванския капак и се пресегна за долния възел на висящата въжена дръжка. Скърцащите пружини поддадоха и капандурата се открехна на около 45 градуса. Този шум трябваше да подплаши всякакви промъкнали се горе твари. Ослуша се за тропане и шумолене, но не чу нищо.

Посегна към високия ключ на стената, но лампата горе не светна. Прещрака още два пъти, но пак без резултат. Не беше се качвала на тавана от Коледа и крушката можеше и да е изгоряла досега. Между покривните греди беше изрязано малко прозорче, което щеше да й осигури достатъчно светлина.

Разгъна сгъваемата стълба и се заизкачва. Три стъпала по-нагоре очите й се изравниха с пода на таванското помещение. Още беше недовършено. По земята между голите фуги имаше покрита с розово фолио настилка от фибростъкло. От четирите краища към центъра беше нареден шперплат на кръст така, че да се образува пътека до всяка от четирите зони на тавана.