Чак Хоган - Заразата

Отстъпи крачка назад. Имаше чувството, че някак е излязла от тялото си. Стореното от нея беше невероятно.

Главата на Херман се беше изтъркаляла между две греди. Лицето с подигравателната си усмивка беше захлупено надолу. Върху едната му буза се бе лепнало пухкаво парче фибростъкло, което й заприлича на захарен памук. Торсът му беше накълцан на късове, бедрата му — посечени до костта, а от слабините му бликаше бяло.

Бяло?

Усети как нещо се промушва в пантофа й. Видя по него кръв, червена кръв и осъзна, че някак е наранила лявата си ръка, макар да не усещаше болка. Вдигна я, за да я огледа и по шперплата закапаха тлъсти червени капки.

Бяло?

Видя нещо тъмно и дребно да пролазва. Погледът й беше замъглен и тя мигаше, все още обладана от убийствена ярост. Не можеше да се довери на очите си.

Усети сърбеж на глезена си под окървавения си пантоф. Неприятното усещане продължи нагоре по крака й и тя плесна по бедрото си с плоското на лепкавото бяло острие.

После… ново гъделичкане отпред на другия й крак. Отделно от това на китката й. Разбра, че я е обзела някаква истерична реакция все едно, че я нападат буболечки. Залитна още крачка назад и едва не падна от шперплатовата пътека.

След това последва крайно изнервящото усещане за нещо, което пълзи около слабините й… а после внезапна, рязка болка в ректума. Нещо пълзящо навътре, което я накара да подскочи и да впие пръсти в задника си все едно, че щеше да се изпусне. Сфинктерът й се разшири и тя дълго време стоя така като парализирана, докато чувството започна да заглъхва. Позволи си да отпусне ръце и да вдиша. Трябваше да си вземе вана. Друг гърч я разсея, този път вътре по ръкава на блузата й. И усети изгарящ сърбеж над раната на ръката си.

Последвалата разкъсваща болка дълбоко от вътрешностите й я накара да се прегъне на две. Мачетето падна върху шперплата и от устните на Глори се изтръгна писък на ужасна, непоносима болка. Усети как нещо пропълзя нагоре по ръката й. Пълзеше под плътта й, а кожата й се гърчеше. Още пищеше, когато друг тънък колкото капиляр червей пропълзя иззад врата й, плъзна се по челюстта до устата й, хлъзна се по вътрешната стена на бузата й се спусна с гърч към гърлото й.

Нощта настъпваше бързо, докато Еф караше на изток по Крос Айлънд Паркуей към окръг Насау.

— Значи твърдите, че пътниците от градските морги, онези, които целият град търси, просто са се върнали в домовете си?

Старият професор седеше на задната седалка с бомбето в скута си.

— Кръвта иска кръв — отвърна той. — След като се превърнат, превъплъщенците първо издирват все още незаразени близки и приятели. Връщат се нощем при онези, с които са имали емоционална връзка. Техните „скъпи“. Някакъв домашен инстинкт, предполагам. Също като животинския импулс, който води изгубените кучета на стотици мили обратно при собствениците им. Докато по-висшата им мозъчна функция отпада, налага се животинската им природа. Това са същества, тласкани от нуждите си. Да се хранят. Да се крият. Да гнездят.

— Обратно при хората, които скърбят за тях — каза Нора, седнала на предната седалка до Еф. — За да нападат и заразяват?

— Да се хранят. В природата на немрящите е да измъчват живите.

Еф мълчаливо отби от магистралата. Тази вампирска история му действаше като менталният еквивалент на тежката храна. Умът му отказваше да я смели. Дъвчеше и дъвчеше, но не можеше да преглътне.

Когато Сетракян го бе помолил да избере пътник от списъка на жертвите от Полет 753, първата, за която се сети, беше момичето Ема Джилбъртън. Онова, което още беше държало ръката на майка си в самолета. Изглеждаше добър тест за хипотезата на Сетракян. Как можеше единайсетгодишно мъртво момиче да извърви нощем целия път от моргата в Куинс до семейния си дом във Фрийбърг?

Сега обаче, спрял пред дома на Джилбъртън и загледан във внушителната сграда в колониален стил, разположена на широката странична улица с просторни жилища по нея, Еф осъзна, че може би допускат грешка. Щяха да събудят човек, който оплакваше края на семейството си, загубата на съпругата си и на единственото си дете.

Еф не беше особено наясно с тези неща.

Сетракян излезе от експлоръра, намести шапката на главата си и понесе дългия бастун, от чиято опора нямаше нужда. В този вечерен час улицата беше тиха, в някои от другите къщи светеше, но наоколо нямаше хора, нито преминаваха коли. Всички прозорци на къщата на Джилбъртън бяха тъмни. Сетракян подаде на спътниците си две захранвани с батерии лампи с тъмни крушки, които приличаха на техните живачно-кварцови лампи, само че бяха по-тежки.