Чак Хоган - Заразата

Писъкът, който се надигна в гърлото й, така и не достигна целта си.

Ан-Мари Барбур беше буквално на ръба на полудяването. Стоеше в кухнята и шепнеше молитви, стиснала ръба на мивката все едно, че къщата, в която бе живяла през целия си семеен живот, бе малка лодка, подмятана в разбушувано тъмно море. Неспирно се молеше за изход и облекчение. За проблясък надежда. Знаеше, че нейният Ансел не е никакво зло. Не беше това, което изглеждаше. Беше просто болен, много болен. (Но той уби кучетата.) Каквато и болест да имаше, щеше да мине като лоша треска и всичко щеше да се върне към нормалното.

Погледна навън към заключения сайвант в задния двор. Сега беше тихо.

Съмненията се върнаха отново, както когато видя репортажа за изчезналите от моргите мъртъвци от Полет 753. Нещо се беше случило. Нещо ужасно. (ТОЙ УБИ КУЧЕТАТА.) Смазващото чувство на ужас се облекчаваше само от непрестанното сноване между огледалата и мивката. Миене и докосване, страх и молитви.

Защо се заравяше Ансел в пръстта през деня? (Той уби кучетата.) Защо я гледаше с такава жадна страст? (Той уби кучетата.) Защо не искаше да й каже нищо, а само ръмжеше и виеше (като кучетата, които уби) ?

Нощта отново бе завладяла небето, а от това се беше бояла целия ден.

Защо беше толкова тихо навън сега?

Преди да успее да помисли над действията си, преди да изгуби контрол, тя излезе навън и заслиза по стъпалата на верандата. Не погледна към кучешките гробове в ъгъла на двора. Не се поддаде на тази лудост. Сега трябваше да е силна. Само още малко…

Вратите на сайванта. Катинарът и веригите. Остана там заслушана и притиснала устата си с юмрук. Стоя така, докато предните зъби я заболяха.

Какво щеше да направи Ансел? Щеше ли да отвори вратата, ако тя беше на неговото място вътре?

Да. Щеше.

Ан-Мари отключи катинара с ключа от шията си. Издърпа дебелата верига и този път, докато вратите се отваряха, отстъпи до мястото, където знаеше, че не може да я стигне — извън обсега на веригата, затегната за кучешкия прът.

Ужасна смрад. Безбожна воня. Само от лютата гнусна миризма очите й се насълзиха. Това вътре беше нейният Ансел.

Не видя нищо. Заслуша се. Нямаше да пристъпи вътре.

— Ансел?

Едва прошепна името му. Отговор не последва.

— Ансел.

Шумолене. Ровене в пръстта. О, Боже, защо не беше взела фенер?

Пресегна се само колкото да побутне малко повече едното крило. Само колкото да пропусне вътре повече лунна светлина.

Ето го. Полуизлегнат в легло от пръст, с вдигнато към вратата лице, с посърнали и изпълнени с болка очи. Веднага разбра, че умира. Нейният Ансел умираше. Отново си помисли за кучетата, които спяха тук, Пап и Герти, скъпите два санбернара, които бе обичала повече от домашни любимци, които той бе убил и чието място по своя воля беше заел, за… да… за да спаси Ан-Мари и децата.

И тогава разбра. Той имаше нужда да нарани някой друг, за да съживи себе си. За да живее.

Потръпна на лунната светлина, загледана в страдащото същество, в което се бе превърнал мъжът й.

Той я искаше, искаше тя да му се отдаде и тя го знаеше. Чувстваше го.

Ансел издаде беззвучен гърлен стон. Сякаш се изтръгна дълбоко от празния му стомах.

Не можеше да го направи. Ан-Мари заплака, докато затваряше вратите на сайванта. Притисна ги с рамо и го остави там, затворен като труп. Не напълно жив, но още не и мъртъв. Вече бе твърде слаб, за да разбие вратите. Чу само поредния отчаян стон.

Точно прокара първата намотка на веригата през дръжките на вратата, когато чу стъпки по чакъла зад себе си. Ан-Мари замръзна. Представи си как полицаят се връща. Стъпките продължиха и тя се обърна.

Беше старец с оредяла коса. Носеше риза с твърда яка, отворена жилетка и размъкнати рипсени панталони. Съседът отсреща. Същият, който беше извикал полицията, вдовецът г-н Отиш. От този тип съседи, които си палят листата на улицата така, че пушекът да духа в твоя двор. Човек, когото никога не виждаха и не чуваха, освен ако възникнеше проблем, за който той подозираше децата.

— Вашите кучета стават все по-изобретателни в начините си да ме държат буден — каза г-н Отиш.

Присъствието му, като натрапил се призрак в кошмар, я обърка. Кучетата?

Говореше за Ансел. Шума, който вдигаше нощем.

— Ако имате болно животно, трябва да го закарате на ветеринар, за да го излекуват или приспят.

Твърде стъписана беше, за да отговори. Той се приближи, слезе от алеята, стъпи на тревата в задния двор и погледна с презрение към сайванта.