Чак Хоган - Заразата

Отвътре се чу хриплив стон.

Лицето на г-н Отиш се сбръчка от отвращение.

— Ще направите нещо за тези псета или още сега ще извикам отново полицията.

— Не! — Страхът се изтръгна от нея преди да успее да го затаи.

Той се усмихна, изненадан от уплахата й и зарадван от усещането за власт, които му даваше тя.

— Какво възнамерявате да направите тогава?

Устата й се отвори, но не можа да измисли какво да отговори.

— Аз ще… Ще се погрижа… Не знам как.

Той погледна към задната веранда, заинтригуван от запалената лампа в кухнята.

— Стопанинът на къщата тук ли е? Бих предпочел да говоря с него.

Тя поклати глава.

От сайванта се чу нов болезнен стон.

— Ами няма да е зле много скоро да предприемете нещо с тези помияри, щото иначе ще го направя аз. Всеки, който е отраснал във ферма, госпожо Барбур, ще ви каже, че кучетата са животни за работа и нямат нужда от глезотии. Много по-добре за тях е да познават жилото на бича, вместо потупването на ръката. Особено пък такава мързелива порода като санбернарите.

Нещо от думите му достигна ума й. Кучетата…

Жилото на бича.

Основната причина да вдигнат онази измишльотина в сайванта с веригата и железния пилон бе, защото Пап и Герти бяха избягали няколко пъти… а веднъж, неотдавна… Герти, любимката и на двамата, доверчивата Герти, се бе върнала вкъщи с пребити крака…

… сякаш някой я беше бил с прът.

И в този миг обикновено свенливата и отстъпчива Ан-Мари Барбур загуби всичкия си страх. Погледна този човек, това гадно малко сбръчкано подобие на човек, и й се стори, че було се надигна от очите й.

— Вие — каза тя. Брадичката й трепереше, но вече не от страх, а от гняв. Вие направихте онова. На Герти. Вие я наранихте …

Очите му примигаха за миг, несвикнал да му се опълчват. Вината му веднага пролича.

— Ако съм го направил аз — заяви той, възвърнал самоувереността си, — сигурен съм, че си го е заслужил.

Омразата на Ан-Мари изригна изведнъж. Всичко, което беше таила през тези няколко дни. Заминаването на децата… погребването на мъртвите кучета… тревогата за страдащия й съпруг…

— Тя — просъска Ан-Мари.

— Какво?

— Тя. Герти е тя .

От сайванта долетя поредния треперлив стон.

Нуждата на Ансел. Жаждата му…

Разтреперана отстъпи назад. Уплашена не от него, а от това ново чувство на гняв.

— Искате ли да видите сам? — чу се да казва Ан-Мари.

— Какво да им гледам?

Силуетът на бараката зад гърба й също напомняше на присвил се звяр.

— Ами, хайде. Искате шанс да ги укротите, нали? Вижте какво може да се направи.

Взря се в нея възмутен. Предизвикаше го жена!

— Не говорите сериозно.

— Искате да оправите нещата, нали? Искате мир и спокойствие? Ами хайде, направете го! — Изтри слюнката от брадичката си и размаха мокрия си пръст към него. — Направете го тогава!

Г-н Отиш я изгледа продължително.

— Другите са прави. Вие наистина сте луда.

Кимна му злобно ухилена, а той тръгна към ниските дървета, ограждащи двора им. Хвана един тънък клон, изви го и задърпа силно, докато го откърши. Опита го, заслуша се как свисти във въздуха и доволен пристъпи към вратите.

— Искам да знаете — каза г-н Отиш, — че го правя повече заради вас, отколкото за себе си.

Ан-Мари затрепери, докато гледаше как измъква веригата през дръжките на вратата. Крилата започнаха да се отварят, а г-н Отиш стоеше достатъчно близо, за да е в обсега на веригата, закачена за железния прът.

— Е? — каза той. — Къде са тези зверове?

Ан-Мари чу нечовешкото ръмжене, а после веригата на нашийника задрънча подобно на разсипани монети. Вратите се разтвориха широко, г-н Отиш пристъпи напред и смаяният му вик секна моментално. Тя се хвърли срещу вратите, за да ги затвори, докато борещият се г-н Отиш ги блъскаше отвътре. Дръпна веригата през дръжките, затегна здраво катинара… после избяга в къщата си, далече от тресящия се сайвант, от задния двор и от сторената току-що жестокост.

Марк Блесидж стоеше насред антрето на къщата си, стискаше своя „Блекбъри“ и се чудеше накъде по-напред да се обърне. Жена му не беше оставила съобщение. Телефонът й беше в чантата й „Бърбъри“ волвото й бе паркирано на алеята, коритото на бебето лежеше до вратата. И на дъската в кухнята нямаше бележка. Там откри единствено полупразна чаша вино, изоставена върху тезгяха. Патриша, Маркъс, бебето Джаки, всички бяха изчезнали.

Провери в гаража, но колите и детските колички си бяха там. Погледна календара в кухнята — нямаше нищо отбелязано. Дали не беше са ядосала от поредното му закъснение и не бе решила да му приложи малко пасивно-агресивно наказание? Марк се опита да включи телевизора и да почака, но осъзна, че е разтревожен не на шега. На два пъти вдига телефона, за да се обади в полицията, но не мислеше, че ще може да преживее публичния скандал с дошлата пред къщата му патрулна кола. Излезе на предната врата и застана на тухленото стъпало, извисен над моравата и разцъфналите цветни лехи. Огледа улицата в двете посоки, зачуден дали пък не са отишли в някои съседи, но тогава забеляза, че почти всички къщи са тъмни. Нямаше я топлата жълтеникава светлина от лампите върху полираните бюфети. Мониторите и плазмените екрани на телевизорите не примигваха зад дантелените завеси.