Чак Хоган - Заразата

Погледна към къщата на семейство Лус от отсрещната страна на улицата. Огледа гордата патрицианска фасада с белите тухлени зидове. Като че ли и там нямаше никой. Дали не се задаваше някакво природно бедствие, за което не знаеше? Дали не беше издадена заповед за евакуация?

Тогава видя, че някой се появи от високите храсти, оформящи жив плет между имотите на Лус и Бери. Беше жена. Изглеждаше разчорлена в пъстрата сянка от клоните на дъбовите дървета. Люлееше в ръцете си нещо, което му заприлича на пет или шестгодишно дете. Жената тръгна направо през алеята и спортната кола на Лус за миг я скри от погледа му. После влезе в къщата през страничната врата до гаража. Преди да пристъпи вътре, главата й се обърна и тя видя Марк, изправен на предното стъпало. Нито му махна, нито показа, че го познава, но краткият поглед, който му хвърли, се стовари като леден блок върху гърдите му.

Не беше Джоан Лус, реши той. Но можеше да е икономката на Лус.

Изчака вътре да светне лампа. Нищо не светна. Извънредно странно, но какъвто и да беше случаят, в тази хубава вечер не беше срещнал никой друг навън. Така че се запъти към улицата. Тръгна по пътеката, като внимаваше да не стъпва по моравата, а после, пъхнал ръце в джобовете на костюма си, закрачи по алеята на Лус, докато се озова до същата странична врата.

Външната врата беше затръшната, но вътрешната бе отворена. Вместо да натисне звънеца, той почука на стъклото, влезе и подвикна:

— Ей? — Прекоси скосеното антре към кухнята и запали осветлението. — Джоан? Роджър?

Целият под беше покрит с кални стъпки, явно оставени от боси крака. Някои шкафове, а също и ръбовете на барплота, бяха зацапани с мръсни отпечатъци от пръсти. В телена купа върху кухненската маса гниеха круши.

— Има ли някой вкъщи?

Готов беше да се обзаложи, че Джоан и Роджър ги нямаше, но искаше да поговори поне с икономката им. Жената едва ли щеше да разтръби наоколо как Блесидж не знаят къде са им децата или как Марк Блесидж не може да намери впиянчената си жена. А ако се окажеше, че греши и Джоан всъщност си е вкъщи, е, тогава щеше да я попита небрежно за семейството си все едно, че носи тенис ракета на рамо. „Толкова палави са децата, как да им хванеш дирите?“ А пък ако му подхвърлеха коментар за разпасаното му домочадие, щеше да ги подкачи за ордата боси диваци, които Лус явно бяха прекарали през кухнята си.

— Аз съм Марк Блесидж, съседа ви отсреща. Има ли някой вкъщи?

Не бе стъпвал в дома им от май, когато беше рожденият ден на сина им. Лус бяха купили на хлапето си един от ония електрически състезателни автомобили за деца, но тъй като подаръкът пристигна без очакваното окачване за ремарке, тема, на която малкият явно беше вманиачен, диването подкара колата направо в масата с тортата, точно след като наетият помощник в клоунски костюм беше напълнил чашите със сок.

— Е — беше казал Роджър, — поне е наясно с нещата, които харесва.

Последва принуден смях и чашите отново бяха напълнени със сок.

Марк се шмугна през люлеещата се врата в дневната, където предните прозорци му разкриха добър изглед към собствения му дом. Тъй като не му се удаваше често да го гледа оттук, отдели няколко мига да му се полюбува. Адски хубава къща. Макар че тъпият мексиканец пак беше подрязал плетовете накриво.

От стъпалата на мазето се чуха стъпки. Много стъпки, не само от един човек.

— Ей? — подвикна той, зачуден за онази боса орда. Притесни се, че се бе разположил твърде свойски в дома на съседите си. — Ей, здрасти. Марк Блесидж, съседът отсреща съм. — Не му отвърна никакъв глас. — Извинявам се, че нахлух така, но се чудех…

Дръпна люлеещата се врата и се спря. Поне десет човека стояха и го гледаха. Сред тях имаше две деца, които пристъпиха иззад кухненския тезгях, но нито едно не беше негово. Марк разпозна по лице няколко души. Съседи от Бронксвил. Хора, които виждаше в Старбъкс или ги срещаше във влака, а понякога ги засичаше в клуба. Една от тях, Карол, беше майка на приятел на Маркъс. Друг беше просто пощенски куриер, облечен в задължителната кафява униформа. Доста пъстра колекция за такова събиране. Между тях обаче нямаше никой от семейство Лус, нито пък от Блесидж.

— Съжалявам. Да не прекъсвам…?

Едва сега започна да ги вижда истински. Видя лицата и очите им, докато се взираха мълчаливо в него. Никога досега не бе подлаган на подобен оглед. Освен вторачените им погледи почувства и жегата, която се излъчваше от тях.

Зад тях стоеше икономката. Беше зачервена. Кожата й бе налята с кръв, а втренчените й очи аленееха. Отпред на блузата си имаше червено петно. Косата й беше раздърпана и немита, а тялото и дрехите й нямаше да бъдат по-мръсни дори ако беше спала направо в калта.