— Страшен студ, поне минус трийсет е навън — с премръзнал глас каза Сан Санич и си свали палтото в стаята на Гуля. Никой не си оставяше връхната дреха на закачалката в антрето. Смяташе се, че ако не ти я откраднат, поне ще ти пребъркат със сигурност джобовете. — Студ, викам, ужасен — продължи Сан Санич и извади от опърпаната си чанта рула хартиена лента, — сложи чай, моля те. И тенджера с вода да забъркаме лепило.
Гуля обречено се затътри към кухнята, ставаше ясно, че днес няма да ходи на гости.
Шурик набързо изпи чая, качи се на перваза и отвори вътрешната рамка. Медните резета с дълги плъзгачи по целия вертикал работеха прекрасно, макар че бяха стогодишни, но самите черчевета бяха прогнили. Слоят студен въздух, скрит помежду им, моментално набъбна и изпълни цялата стая.
Сан Санич взе да натъпква с нож тънки пресукани памуци в пролуките. Гуля седеше на фотьойла с Джулиетка в скута и любезно питаше с какво да помогне.
Сан Санич я обичаше. Познаваше Гуля от малък, но някак откъслечно. Три пъти я бяха затваряли: два пъти според нея заради мъжете й и един път — както самата тя обясняваше — заради прекалени знания. Този последният случай беше вече след войната, в краткия й период на несемеен живот. Обикновено мъжете й дори малко се застъпваха, но тогава беше точно в период на несемейно положение и тя тръгна на работа.
Не беше завършила нищо друго освен гимназия, но владееше езици, и то за онези времена прекрасно. Майка й беше полунемкиня, израснала във Франция, така че и двата езика се говореха в къщата. Освен това у тях живееше мис Фрост, англичанка, която въпреки обичайната представа за англичаните беше невероятна дърдорица. Тя пълнеше с неуморния си птичи говор цялата къща и само глух можеше да не научи езика покрай нея. Четиринайсетгодишната Гуля с лекота овладяваше чуждите езици — в последното предвоенно лято тя се влюби в италиански певец, преподавател, който тогава пребиваваше в Москва, та за два месеца без проблем научи италиански и възхити сладкогласния учител с лекота на изговора и с несеверната пламенност на маниерите си.
Полски научи по време на заточението заради случайно стечение на обстоятелствата. Вера Александровна я беше навестила и забрави при нея томче Агата Кристи на полски; Гуля, която дотогава не бе познавала сладостта на този жанр, се вкопчи в него и дълги години не пипна друга книга освен Агатка, както нежно я наричаше.
Гуля си намери работа като референт-преводач в техническо ведомство, поработи малко повече от година и се забърка в някакъв изключително тъп конфликт, който се разрастваше и се усилваше, докато началникът не написа донос срещу нея, в който крайно непоследователно я обвиняваше в аполитичност, космополитизъм и шпионаж. Дори за онези времена обвинението беше толкова нелепо, че я освободиха след година и половина, още преди да умре Сталин.
В паузите между откъслечните си присъди Гуля намираше начин да си живее като птичка, незабавно се омъжваше отново, празнуваше неистовия си любовен празник, смееше се, ходеше на гости, „подскачаше“, както казваше предпазливата и смъртоносно уплашена от живота Веруша. Но Гуля не сменяше цветовете на лекомислените си одеяния.
Шурик се роди, когато Гуля след първия си лагерен опит живееше у Веруша в Калуга, и той стана първото и единствено дете, с което Гуля се чувстваше свързана още от бебешката му възраст. Тя някак успя да преодолее отвращението си към този влажно-сополив житейски период, който я погнусяваше. Във всеки случай за Шурик направи изключение.
Дори когато се изнесе от Веруша, за да заживее с Павел Аркадиевич — сега е трудно да се каже кой пореден съпруг беше той, — тя навестяваше Вера и Шурик през всички години, докато живя с него, чак до смъртта му, в непомръкващо веселие на душата и тялото — въпреки вътрешното си устройство насмалко наистина да го обикне.
В тези ранни години на Шуриковия живот Гуля се появяваше копринена, празнична, в облак от парфюм и с нещастна пяна от жалки масури, с нарисувани вежди и истински скъпоценно-зелени очи. Нежното момченце прегръщаше хлъзгавите й колене, сърцето му се уголемяваше и замираше. А Гуля рошеше обречените му на кратък живот тънки косици с червените си нокти, леко подвити навътре.
После Гуля изчезна и Шурик тъгуваше за нея. Но когато се върна окончателно, сърцето му вече не беше способно на големи празници и Гуля вече не беше толкова копринена. Освен това беше станал шестнайсетгодишен и тази година коприната, медът, кожата, ледът и други съвършенства на света се въплъщаваха за него в съвсем друг образ.
Читать дальше