Людмила Улицка: Сонечка. Бедни роднини

Младият Казиев за разлика от Гоша не направи кариера. Нещо се пречупи в живота му. Той не влезе режисура, а отиде в казармата, изкара година и половина жестока азиатска война и се върна издъно променен. Стана касапски чирак в малко магазинче на Трубной площад, бързо се обучи на елементарното месарско изкуство и досега работи в осмърдяното на кръв мазе. Все така е красив, но много надебеля, огрубя и по източен маниер се пристрасти към парите. С Гоша не се виждат, макар че живеят в една сграда.

А Олга Александровна се справя с дребни, по-силни за нея домакински задължения, с леко залитане се движи в кухнята, лее слабосилни светли сълзи и изпитва непрестанно мъчително състрадание към всичко живо и неживо пред очите си: към старата изкривена тенджера, към белезникавия кактус, единственото растение, което се беше смирило с мрака в кухнята, към напълнялата и вечно нервна Леночка, към кафявата хлебарка, объркана в лабиринтите на мръсните съдове, към самия вкиснат спарен въздух, който идва от задното стълбище. Тя мислено гали всичко с ръка, прегръща и си повтаря наум: горкото момиче… горката тенджерка… горкото стълбище… Малко се притеснява от състоянието си, но нищо не може да направи.

Душевното й заболяване е толкова рядко и странно, че и най-знаменити професори не успяха да го диагностицират.

Именният й ден се падаше на Бъдни вечер. От дете несмислено, а е годините все по-осъзнато и всеотдайно изповядвайки световната и тайна религия на празника, Гуля нито веднъж не пропусна да празнува именния си ден. И в годините на заточение, и в лагерните години тя с нищожни подръчни средства направо от въздуха излавяше тези хрупкави нишестени зрънца на празника, клъвваше ги, раздаваше и на другите, които в тези минути бяха с нея. Празнуваше имения си ден, рождения, рождените дни на покойната си майка и сестра си, годишнините от сватбата с първия си мъж, също и Великден, Петдесетница, всички големи православни празници и повечето официални. Празнуваше Нова година два пъти, по стар и по нов стил, също и Коледа: първо католическата — оправдаваше се с полските корени на баба си, после и православната. Не пропускаше Първи май, Осми март, зачиташе и Седми ноември. По възможност спазваше определени ритуали. Така например рождения си ден, който се падаше в началото на лятото, обичаше да празнува от ранно утро. Ако имаше възможност, заедно с някоя приятелка отиваше до Селскостопанското изложение или в Ботаническата градина, обикаляха два часа, тя разказваше на приятелката ослепително скандални истории от ранната си младост, после ходеха в „Прага“, където поръчваха обяд: супа, второ и десерт за осем рубли стари пари, впоследствие рубла и трийсет нови.

После отиваха у Гуля да подремнат, след това пиеха кафе с предварително купени ликьор, сладолед и бонбони „Гритяж“, докато още бяха достъпни за зъбите им и не изчезнаха от магазините.

Когато количеството изпит ликьор значително напреднеше спрямо обема на кафето, Гуля сваляше китарата от стената и с точно възпроизведени интонации и произношение имитираше Вертински и многозначително премълчаваше някакви страстни спомени.

Цялото това прекарване се наричаше „гуляйче“ и любимата й съучастничка в тези скромни оргии беше Веруша, Вера Александровна.

Ролята й през годините непрестанно се променяше — възторжена почитателка, довереница, съперничка и дори покровителка през различните периоди на живота им, многопластов като геоложки разрез. Вера Александровна, полуроднина-полусянка, оризова хартия на паметта и най-убедителното доказателство на Гуля за реалността на собствения й живот…

Много преди деня на света преподобномъченица Евгения на Бъдни вечер Вера Александровна започваше да се тревожи, че тази година няма да може да направи хубав подарък на Гуля и тя ще се разочарова.

Този път намери сред наследени от покойна сродничка книжа една стара снимка, божем потвърждаваща митичното им роднинство с Гуля покрай първа братовчедка на Гулината майка, която била сключила втори брак с дядото на Вера Александровна. Спомената снимка представляваше благородна съпружеска двойка, и Вера Александровна се надяваше, че е открила въпросното крехко доказателство за роднинска връзка. Към фотографията, която беше духовната част от подаръка за именния ден, тя добави югославски шампоан и неугледна кутия бонбони. Тъкмо бонбоните най-много я безпокояха, тя даже попита Шурик какво ще каже за грозноватата кутия. Шурик погледна кутията е преувеличен интерес и каза: