Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

Но късметът сам я намери. Веднъж на мръсното мраморно стълбище в къщата, където се намираше диспансерът, я спря малък плешив дядка с възкъс раиран панталон и с чаплиновски живи очи. Хванал за ръка тлъст дебил с голяма глава и розова усмивка, старецът попита Бухара къде е доктор Рактин, който по-рано им бил участъков, но вече го нямало.

Бухара отговори, че Рактин е напуснал, на негово място е младата лекарка Веденеева, но май днес нямала приемни часове.

— Бре-бре-бре — разкудкудяка се старецът покрусен, сякаш беше станало кой знае какво нещастие.

А Бухара тайно разгледа човека с него — също плешив, добродушен и дебел, с карирана чиста, но негладена риза и сатенени шалвари следвоенна мода. Беше на около трийсет или там някъде, ала Бухара вече знаеше, че болните хора живеят и остаряват някак другояче, не както другите, и човек лесно можеше да сбърка възрастта им: отначало често изглеждат по-млади, но после изведнъж бързо се състаряват…

— Името? — почтително попита Бухара.

— Берман — отговори старецът и дебелият му син закима. — Григорий Наумович Берман — повтори и посочи сина си, а онзи продължи да кима усмихнат.

Оказа се, че са дошли за документ. Щели да им бутат къщата и старият Берман искаше покрай болестта на сина си да вземат малко по-голямо ново жилище.

Бухара бързо разпита кога да дойдат, обеща да разбере дали ще дадат нужната бележка на Григорий.

Бащата и синът си тръгнаха, а Бухара дълго гледа подир двамата мъже, които някому можеха да се сторят смешна двойка, но не и на нея…

Проучи подробно картона на Григорий Берман. Сред болестите му фигурираше и вродена хидроцефалия, и менингит, а и светкавица го беше ударила на седемгодишна възраст — сякаш провидението искаше пълна гаранция, че този човек ще бъде унищожен…

Според почти неразбираемите грозни драсканици на лекуващите лекари младият мъж беше слабоумен, с добър и спокоен нрав и нямаше припадъци.

На другия ден Бухара отиде до Старопименовски переулок, където в малка дървена къщурка, същинска къщичка на Баба Яга, но все пак с натъпкани вътре три семейства, живееше старият Берман със сина си.

На въже, опънато през стайчето, висеше неизсъхнало пране, старецът четеше една от дебелите кожени книги, струпани върху масата, и сърцето й се сви от сладката миризма на старинна кожа, спомен от детството й.

Григорий седеше на стол и галеше мръсна бяла котка, заспала в скута му. Миришеше на прегоряло ядене и урина.

Старият Берман се защура, щом позна вчерашната медицинска сестра, по никакъв начин не беше очаквал такава отзивчивост.

— Гриша, върви веднага сложи чайника — нареди Берман и Григорий тръгна, понесъл много внимателно чайника с кърпа за дръжката.

— Идвам по работа, Наум Абрамович — подхвана медицинската сестра. — Докато го няма сина ви, искам да ви кажа: имам дъщеря, много мило момиче, спокойно и добро. Със същата болест като сина ви.

Берман трепна, понечи да каже нещо, но кротката Бухара властно го спря и продължи:

— Болна съм, скоро ще умра. Искам да омъжа дъщеря си за добър човек.

— Мила моя! — плесна с ръце Берман така внезапно, че дебелата книга тежко падна на пода, той се наведе да я вдигне и продължи бурно някъде изпод масата: — Какво говорите! Как си го представяте? Коя ще го вземе? И какъв съпруг ще е той? Мислите ли, че момичето ще е много щастливо с него, разбирате какво имам предвид, а?

Бухара мълчаливо изтърпя цялото му дълго и излишно изказване, после влезе Григорий, седна на стола, взе котката и я зачеса зад ушите. Бухара го изгледа остро и съсредоточено и каза:

— Гриша, искам с баща ти да ми дойдете на гости. Искам да ви запозная с дъщеря ми Мила — после се обърна към Наум Абрамович и рече в съвсем еврейски стил: — Какво лошо, ако се запознаят?

…В неделя Бухара обикновено не ставаше от леглото, почиваше, пазеше си силите. Кожата й много потъмня и се сбръчка, лицето й стана съвсем старешко и дори тънката й фигура загуби младежката си стройност, прегърбена в раменете и гърба. Нямаше и четирийсет, но единственото запазено нещо бяха силните й черни коси, които отдавна беше подкъсила, изнемогнала от живата им и ненужна тежест.

Милочка донесе на майка си чаша гореща билка и няколко накиснати зарзали и седна на ниско столче до леглото й, обгърнала пълните си колена. Бухара погали с немощна ръка рядката й жълта коса и каза:

— Благодаря ти, дъще. Искам да ти кажа нещо. Нещо много важно. ™

Момичето вдигна глава.