Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

Междувременно Бухара рязко и завинаги приключи с красотата. Тя много отслабна, потъмня в лицето, прибра в стария немски куфар пъстрите си рокли, облече се в тъмно. По бузите и брадичката й поникна неприятен черен пух и ярките й бели зъби загубиха празничния си блясък.

Колегите в поликлиниката й намекваха, че не е лошо да се прегледа при добър специалист, но тя само се усмихваше, свела очи. Знаеше, че е болна, и дори знаеше от какво.

В края на зимата неочаквано си взе отпуска и отлетя с Милочка в родния си край за първи път от години. Нямаше ги малко повече от, седмица, Бухара се върна полужива, още по-тъмна, с огромен лек чувал от рехав вълнен плат.

Чувалът беше пълен с билки, които тя дълго сортира и стрива. После пресипа всичко в марлени торбички, уви ги в бяла хартия и започна да вари шепички от билките.

Паша душеше въздуха, мърмореше: „Ах, Бухара, вещице азятска!“

Бухара мълча, мълча, после клекна до стената в кухнята по любимия си начин и каза:

— Паша, имам смъртоносна болест. Сега не бива да умирам, как да оставя Милочка… С билките ще изкарам още шест години, после ще умра. Един старец ми даде билките, свят човек. Не вещица.

Паша никога не беше чувала толкова дълъг говор от устата й. Помисли, примлясна с нащърбените си устни и помоли:

— Дай и на мен.

— Ти си здрава, ще изкараш повече от мене — тихо отговори Бухара и Паша й повярва.

Бухара все пиеше дъхавите билки, ядеше съвсем малко и винаги едно и също — варен ориз и сушени зарзали, донесени от родния й край, много твърди и почти бели.

Захвана се и с още нещо — взе да води Милочка в специално помощно училище за увредени деца. Даже си смени работата, премести се в медицинския кабинет в същото училище и заедно със специалистите възпитатели с всички сили се помъчи да научи Милочка на жизнени умения: да си връзва обувките, да шие с игла, да бели картофи…

Милочка полагаше усилия, пъхтеше търпеливо и по трудово обучение след две години стана отличничка. С буквите и цифрите обаче беше наникъде. От всички цифри честолюбиво разпознаваше само шестицата, радваше й се, знаеше и буквата „м“. Голяма радост беше за нея да излязат вечер с майка й и да погледат червената буква М, пламтяща над входа на метрото.

— Мъ, метро, Мила! — бъбреше тя и се смееше от щастие.

Сред разнообразните идиоти в страховитото училище децата дауни бяха най-спокойни и добри.

— Даунчето труда обича — казваше за тях шефът по лечебната част — старият Голдин, който неуморно сипеше каламбури и шегички. — Жалко, че не се поддават на обучение.

Бухара внимателно се вглеждаше в Карен, Катя, Верочка, сравняваше ги със своята Милочка и сравнението беше в нейна полза. Макар физическата прилика между всички тези деца да беше поразителна: ниски, с къси пръсти, с монголоидни очи, късогледи, затлъстели, но в очите на майката Милочка изглеждаше по-добре от останалите. Може и така да беше…

Към седемнайсетата си година Милочка взе да напълва, на дебелото й туловище се оформи бюст. Милочка се смущаваше и леко се гордееше, казваше:

— Мила голяма. Мила леля…

Помоли майка си за обувки с токчета. Стъпалата и бяха детски и майка й дълго не можа да намери, накрая й купи грузински лакирани обущета с дебел корков ток. Милочка беше щастлива, забърсваше ги с носна кърпа и целуваше Бухара по лицето, по ръцете, както паленце ближе стопанина си където му падне.

Мила не се научи моментално да ходи на токчета, две седмици се препъва вкъщи. Щом свикна, майка й я заведе в работилницата към психоневрологичния диспансер, където чрез трудово възпитание, а именно лепене на пликове и изрязване на етикети за цени, се мъчеха да превръщат умствено изостаналите в полезни членове на обществото.

Бухара напусна училището и започна работа в регистратурата на диспансера, за да е близо до дъщеря си и да й помага в трудовата дейност.

Бухара разнасяше медицинските картони по кабинетите и целенасочено проучваше посетителите. Нямаше много време и бързаше, както бърза обречен художник да завърши преди смъртта най-великата си картина.

В диспансера, както и във всяко друго учреждение, се работеше свръхрутинно и безсмислено. Всяка година се викаха за преосвидетелстване пациентите, това беше основната дейност на диспансера. Впрочем в съседното медицинско заведение, обикновена местна поликлиника, се викаха за подобно освидетелстване и безкраките. Иначе не можеха да си вземат пенсиите, а те не бяха никак малки, някои получаваха дори към четирийсет рубли. Точно тези хора, които се явяваха на експертните комисии, интересуваха Бухара. Тя вече имаше свой собствен малък архив, своя картотека. Проверяваше какво представлява пациентът, с кого живее, къде…