Алберто Моравия - Чочарка

За семейството на Филипо и въобще за другите евакуирани единственото и най-важно занимание беше яденето. Може да се каже, че те не вършеха нищо друго, от сутрин до вечер пируваха. Казваха, че трябвало да се яде, защото това било единственото средство за пропъждане на мъката. Казваха още, че било по-добре продуктите да се изразходват, защото с пристигането на англичаните щяло да се върне изобилието, цените щели да спаднат и запасите никой нямало да ги търси и купува. Но аз си мислех: «Да се доверяваш, е хубаво, но да не се доверяваш, е още по-хубаво.» Аз също бях убедена, че англичаните ще дойдат, но кога? Достатъчно беше по някакви свои причини да се забавят месец-два и току-виж, че сме измрели от глад. И тъй, докато всички други се тъпчеха, ние двете с Розета започнахме да ядем на дажби. Хранехме се само веднъж на ден към седем часа, и то по гърненце фасул, малко месо, обикновено козе, и парче хляб все едно и също количество. Добавяхме по някоя и друга сушена смокиня. Веднъж правех качамак, друг път вместо боб — нахут, и вместо козе — краве месо. Сутрин обикновено закусвахме с парче хляб и малко пресен лук или пък съвсем не ядяхме хляб, а гризяхме рошкови, с които в мирно време хранят по нас конете, но във време на война са добри и за хората. Розета често се оплакваше от глад. Тя бе млада и на нея и бе необходима повече храна. Тогава я карах да поспи, защото знаех, че сънят е като храната: изразходва се малко, а силите укрепват. С една дума, постъпвах като селяните, които за разлика от евакуираните бяха разумни хора, дори скъперници, и теглеха храната със златарски везни. Те наистина бяха привикнали на глад и по инстинкт знаеха, че който и да дойде, германци или англичани, за тях пак нямаше да има достатъчно храна, защото не разполагаха с пари, а реколтата от един сезон никога не достигаше до следващия. Така в известен смисъл аз се чувствувах повече селянка, отколкото евакуирана и не можех да не изпитвам неприязън към евакуираните, повечето от които бяха бакали и търговци на дребно, натрупали парите си на чужд гръб, и които разчитаха с пристигането на англичаните да започнат всичко отново.

Някой ще възрази, че и аз бях бакалка, и всъщност това е истина, но аз бях родена селянка и като се завърнах на село при селяните и земята, почувствувах се отново селянка, каквато бях по времето, когато като момиче напуснах село, за да се омъжа в Рим.

Но стига за това! Прекарахме още около четиридесет дни и към края на декември една сутрин станахме както обикновено и забелязахме, че през нощта времето се е променило. Небето беше синьо, светло и дълбоко, а утринната зора розовееше по него и към хоризонта се носеха много сиворозови облачета, отнасяйки със себе си и последния дъжд. Долу, към Понца, за първи път от толкова дълго време морето се къпеше в слънчеви лъчи тъмносиньо, почти черно. Полето на Фонди, вече в зимна премяна, по-скоро сиво, отколкото зелено, димеше в утринна мъгла, както това се случва, когато предстои хубав, слънчев ден, ясен и сух. А откъм планините духаше остър леден вятър — трамонтана, от който голите клони на дървото до къщичката ни се блъскаха един в друг и звънтяха. Когато излязох навън, калта се беше заледила и бодеше под краката, а на места блестеше, сякаш примесена с парченца стъкло. През нощта всичко се беше заледило. Тази промяна на времето възвърна надеждата на евакуираните, които, щом излязоха навън в ледената утрин, започнаха да се прегръщат и поздравяват, като викаха, че сега, с настъпване на хубавото време, англичаните непременно ще започнат офанзивата и мъките на всички щяха да имат край.

И англичаните действително не закъсняха, но съвсем не тъй, както си представяха евакуираните. Към единадесет часа същата сутрин, докато стояхме и се препичахме на слънцето на мачерата като измръзнали гущери, изведнъж чухме далечен грохот, който с приближаването постепенно се усилваше и ставаше някак по-тържествен, като изпълни цялото небесно пространство. Само след миг всички разбраха, а с тях и аз, че този грохот, който бях слушала толкова пъти в Рим денем и нощем, беше от самолети.

— Англичаните! Англичаните! Самолети, английски самолети!

Зад планините, на яркия и чист небосклон, се показа първото ято четири самолета. Те бяха бели и хубави, блестяха на слънцето и сред небето приличаха на венециански брошки от сребърен филигран. Веднага след това се появиха още четири, после още четири — всичко дванадесет. Летяха в съвършено права посока, като че ли се движеха по някаква невидима нишка, а тътнежът им изпълваше въздуха и, казвам истината, макар че той ми напомни за много лоши часове, прекарани в Рим, и аз се зарадвах, като го чух, защото ми се струваше, че чувам в този тътнеж един страшен, но добър за нас италианците глас, който повеляваше на фашистите и германците да си вървят. С разтуптяно сърце, изпълнена с надежда, аз ги наблюдавах как летят с увереност право към града Фонди, към белите къщурки, сгушени сред тъмнозелените портокалови градини. Но отведнъж небето около самолетите започна да се осейва с бели облачета и веднага след това се чу сухият и бърз пукот на многобройните германски противовъздушни оръдия, пръснати по всички посоки на равнината.