Алберто Моравия - Чочарка

— Ето кой е откраднал. Ти си откраднал… този пръстен принадлежи на сестра ми!

Микеле отвори кутийката и показа един малък пръстен с брилянт, който, както узнах по-късно, бил подарен от Филипо на дъщеря му в деня на нейното пълнолетие.

Щом видя пръстена, Филипо изрева, с един замах се освободи от онези, които го държаха, и се хвърли върху Винченцо с вдигнат нагоре нож. Но изполичарят бе по-бърз от него, изтласка заобикалящите го и побягна по мачерата. Очевидно Филипо поиска да го преследва, но веднага разбра, че няма да може да го стигне, защото краката му бяха къси, коремът голям, а другият беше слаб и с дълги като на щраус крака. Тогава Филипо сграби един камък от земята и го хвърли по Винченцо, викайки:

— Крадец… крадец!

Вместо него побягнаха някои от евакуираните, и то не защото ги бе грижа за Филиповите вещи, а защото, когато избухне скандал, всички се разгорещяват и на всеки му се иска да се бие. Видях двама-трима младежи да тичат подир стария Винченцо по мачерите, почти летейки, а той да бяга като заек. Настигнаха го, хванаха го за ръцете и го принудиха да се върне обратно.

Филипо през това време продължаваше да хвърля големи камъни, с които можеше да убие човек, останал вече без дъх, чакаше на края на мачерата да му доведат Винченцо, като държеше ножа на Иняцио в ръката, още червен от кръвта на козата.

Тогава Микеле се приближи до баща си и каза:

— Съветвам те да се прибереш вкъщи.

— Аз ще го убия!

— Ти ще се прибереш вкъщи!

— Искам да го убия, трябва да го убия…

— Дай ми ножа и влез вкъщи!

За голямо мое учудване Филипо се успокои пред спокойния син, остави ножа на масичката и се отдалечи към дома си, от който сега долитаха писъци и стенания като от ад.

Така под дъжда, който не преставаше, по средата на мачерата остана само опънатата на двата колеца изтърбушена коза.

А през това време Винченцо и младежите, които го бяха гонили и уловили, се върнаха на мачерата. Селяните и евакуираните се струпаха около него и започнаха да го разпитват как е станало. Разпитваха го повече от любопитство, както забелязах, отколкото от негодувание. А Винченцо не се остави да го молят:

— Аз не исках — каза той с грубия си глас, — никой от нас не искаше… има си хас, Сан Джовани… той кръсти моя син, а аз дъщеря му… кръвта вода не става, нали? Кълна се, предпочел бих да си отсека ръката, отколкото да открадна… да ме порази мълния, ако това не е истина…

— Вярваме ти, Винченцо, вярваме ти, но как стана, че все пак открадна?

— Един глас… дни наред чувах един вътрешен глас, който ми повтаряше: «Вземи чука и разбий стената»… един глас, който ден и нощ не ми даваше покой…

— И така, Винченцо, ти взе чука и разби стената, нали?

— Точно тъй!

Евакуираните и селяните всички вкупом избухнаха в общ смях и след още няколко въпроса го оставиха и се завърнаха при Иняцио и козата му. Но Винченцо не си отиде веднага. Той започна да обикаля наоколо от къща в къща, от една колиба в друга, и навсякъде искаше да му дадат да пие. Повтаряше високо на всекиго историята за вътрешния глас и предизвикваше общ смях, ала той не се смееше, а гледаше като изкуфял, като някоя посърнала птица и изглежда, че не можеше да разбере защо се смеят хората. Най-сетне, беше вече привечер, той си тръгна гузен, като едва се влачеше, сякаш не Филипо, а той бе ограбеният.

Същата вечер Микеле пристигна в колибата, където печех червата, заобиколена от семейството на Париде, и казах:

— Баща ми не е лош човек… но за четири чаршафа и малко злато щеше да убие човек… а ние за една идея не бихме способни да убием дори пиле…

Загледан в огъня, Париде каза бавно:

— Микеле, ти не знаеш, че на хората са им по-скъпи вещите, отколкото идеите… Вземи за пример свещеника: ако при изповед му кажеш, че си откраднал, той ще ти наложи за покаяние да прочетеш молитвата на Сан Джузепе и после ще ти даде опрощение. Но ако отидеш в дома му и му задигнеш например една сребърна лъжица, знаеш ли как ще се развика… и вместо да ти прости, веднага ще повика карабинерския началник и ще го накара да те арестува… щом един свещеник постъпва по този начин, какво остава за нас, обикновените хора…

Ето, тази беше най-значителната случка, която стана през цялото време, докато траеха дъждовете. През останалото — все същите неща — разговори за войната, за времето, за онова, което ще правим, когато пристигнат англичаните и после. Но повече от времето си ние двете с Розета прекарвахме в сън от дванадесет до четиринадесет часа на денонощието. Събуждахме се от време на време, ослушвахме се как дъждът бие по керемидите на покрива и как бълбука по водосточната тръба и отново заспивахме още по-дълбоко, прегърнати върху сламеника от царевични листа, на леглото с подвижните дъски, които често се разместваха, под нас зейваше и ние бяхме постоянно застрашени да се намерим на земята.