Алберто Моравия - Чочарка

Иняцио повдигна козата за задните й крака и влачейки я в калта, я окачи малко по-нататък на два кола, надолу с главата и с разкрачени крака. Всички се събрахме да го гледаме как работи.

И така, най-напред той хвана единия от предните крака и го отсече до свивката, сякаш отряза човешка ръка. После избра една тънка пръчица, заби я между кожата и месото на крака. Козята кожа се задържа за месото чрез много тънки жилчици и се отделя съвсем леко, като нескопосно залепен лист. Като вкара пръчицата, той я завъртя така, че проби дупка, после я захвърли настрана и започна да духа в дупката като в свирка, с все сила, толкова, че жилите на врата му изскочиха. Козата започна малко по малко да се издува от постепенното проникване между кожата и месото й на въздуха, който Иняцио вдухваше. Иняцио продължи да надува, докато козата увисна между двата кола, подута като мях и двойно по-голяма на вид, отколкото беше.

Тогава той отпусна крачето, избърса нацапаната си с кръв уста и разряза с ножа кожата по цялата дължина на предницата от слабините до гушата. След това започна дере кожата от месото с ръце. Беше наистина удивително да се гледа с какво лекота се отделяше кожата от месото, подобно на ръкавица, която се изхлува от ръката. Докато дереше, той от време на време си помагаше с ножа, за да отрязва някои жилки, които не се бяха отлепили. Така полека-лека одра цялата кожа и после я захвърли на земята, космата и окървавена, прилична на износена дреха. Сега козата висеше, тъй да се каже, гола, червена, с понякое бяло и синкаво тук-таме. Дъждът не преставаше да ръми, но никой не се беше помръднал от мястото си. Иняцио взе отново ножа, разтвори корема, бръкна вътре с две ръце и извика:

— Чезира, приготви си ръцете!

Изтичах, той извади накуп червата и ги раздипли едно по едно, сякаш беше някакъв възел. Тук-таме ги прерязваше и ми ги мяташе през ръката. Те бяха още съвсем топли и миришеха силно, дори ме изцапаха с изпражнения, а Иняцио като на себе си повтаряше:

— Царско ядене, но щом е за жени — царицино ядене… измийте и изпечете на тих огън…

В този момент чухме нечий глас да вика:

— Филипо, Филипо!

Обърнахме се и видяхме да се задава откъм мачерата най-напред главата, после рамената и накрая целия Винченцо, изполичарят на Филипо, при когото бяхме живели, преди да се качим в Сант Еуфемия. Повече от всякога той приличаше на проскубана граблива птица със своя клюнообразен нос и дълбоко врязани очи, запъхтян и мокър до кости. Още преди да стигне до мачерата, Винченцо започна да вика:

— Филипо, Филипо, случи се нещастие… случи се нещастие…

Филипо, който заедно с нас наблюдаваше Иняцио, веднага изтича насреща му с изблещени очи.

— Какво се е случило? Кажи, какво се е случило?

Но другият, който беше хитрец, се преструваше на задъхан от изкачването и притискайки с ръце гърдите си, повтаряше с дрезгав глас:

— Голямо нещастие…

Всички изоставихме Иняцио и козата и се струпахме около Филипо и изполичаря. Прозорецът на Филиповата къща, която бе по-горе, се отвори и от него се надвесиха жена му и дъщеря му.

Най-сетне изполичарят каза:

— Случи се това, че дойдоха германците и фашистите, чукаха по всички стени, намериха скривалището и го разбиха.

Филипо го прекъсна с вик:

— И откраднаха нещата ми!..

— Да — отвърна другият поободрен, че беше казал вече новината, — откраднаха всичко, нищо не остана, съвсем нищо…

Винченцо изказа това високо, за да могат двете жени на прозореца да го чуят. Ту го чуха и тутакси започнаха да се вайкат и да кършат ръце, като се провесиха надолу.

Без да губи повече време с други обяснения, Филипо започна да крещи:

— Не е вярно, не е вярно! Ти си откраднал всичко, ти си крадецът, ти си германецът и фашистът, ти и оная вещица жена ти и двата разбойници, синовете ти… Познавам добре всички ви. Вие сте престъпна банда, не уважавате дори Сан Джовани.

Филипо крещеше като бесен и изведнъж сграби единия нож на Иняцио от масичката, хвана Винченцо за шията и посегна да го удари. За щастие в същия момент евакуираните скочиха отгоре му и му хванаха ръцете, а той се мяташе напред с глава и гърди и с пяна на устата викаше:

— Оставете ме, оставете ме да го убия, пуснете ме, искам да го убия!

През това време и двете жени пищяха и размахвайки ръце, викаха:

— Разорени сме, разорени сме!..

А дъждът валеше силно и ние всички бяхме съвършено мокри. Микеле, който беше присъствувал на тази сцена почти с израз на необяснимо удовлетворение, сякаш му правеше удоволствие, че сестра му е загубила чеиза си, а майка му всичките си вещи, неочаквано се доближи до Винченцо, който продължаваше да крещи: «Кой ги е откраднал!? Германците и фашистите те ограбиха, те ти взеха всичко, ние не сме.» И като че знаеше от преди, мушна ръка в джоба на палтото на Винченцо и оттам извади една кутийка, казвайки съвсем спокойно: