Хулио Кортасар - Игра на дама

Часовете и минутите на отминаващото време също приличат на часовете и минутите от моя живот. В мига, в който се завъртат около мен, си казвам: „Наистина приличат. Колко са подобни на истинските часове, които изживявам в този момент!“

Аз от своя страна, макар че съм премахнал в къщата си всички отразяващи повърхности, когато стъклото на някой прозорец упорито ми връща собственото ми отражение, виждам в него някой, който прилича на мен. Да, много прилича, признавам го!

Но да не настояват, че това съм аз! Хайде де! Тук нищо не е истинско. Когато ми върнат моята къща и моя живот, тогава ще намеря истинското си лице.

Жан Тардийо

(–143)

— Може да сте от Буенос Айрес и така нататък, но ще ви порицаят, ако не внимавате.

— В такъв случай ще се постарая да внимавам.

— Добре ще направите.

Камбасерес, „Сантиментална музика“

(–19)

И все пак обувките стъпваха по някаква подобна на линолеум материя, носът усещаше кисело-сладкия мирис на разпръснати из въздуха асептични частици, старецът бе настанен в леглото, подпрян надве възглавници, носът му приличаше на кука, захваната за въздуха, за да го задържи в седнало положение. Блед, с предсмъртни сенки под очите. Невероятен зигзаг в температурния лист. Защо си правеха този труд?

Поговориха си как няма нищо, приятелят аржентинец случайно е станал свидетел на злополуката, приятелят французин бил художник, във всички болници една и съща свинщина. Морели, да, писателят.

— Не може да бъде — каза Етиен.

Защо не, защо не, изданието-камък-във-водата: цоп и след това никой не чува нищо. Морели си направи труда да им каже, че бе продал (и подарил) около четиристотин екземпляра. О, да, два в Нова Зеландия, трогателна подробност.

Оливейра извади цигара с трепереща ръка и погледна сестрата, която кимна утвърдително, отиде си и ги остави между два жълтеникави паравана. Седнаха в долната част на леглото, като преди това вдигнаха оттам няколко тетрадки и свитъци хартия.

— Ако бяхме видели съобщението във вестника… — каза Етиен.

— Излезе във „Фигаро“ — каза Морели. — Под някаква телеграма за гадния снежен човек.

— Не може да бъде — едва прошепна Оливейра. — Но, от друга страна, е по-добре, предполагам. Иначе щяха да дойдат какви ли не дърти баби с дебели задници, албуми за автографи и буркани домашно желе.

— От ревен — каза Морели. — Най-хубавото. Но по-добре да не идват.

— Колкото до нас — вметна Оливейра, наистина обезпокоен, — ако ви пречим, само ни кажете. Ще има и други случаи, и така нататък. Разбирате ме, нали?

— Вие дойдохте, без да знаете кой съм. Аз лично смятам, че си струва да поостанете малко. В стаята е спокойно, тоя, който викаше най-много, млъкна снощи в два. Параваните са много добри, беше проява на внимание от страна на лекаря, като ме видя да пиша. Всъщност, забрани ми да го правя, но сестрите сложиха параваните и никой не ми досажда.

Кога ще можете да се върнете вкъщи?

— Никога — каза Морели. — Тези кокали ще останат тук, момчета.

— Глупости — каза Етиен с уважение.

— Въпрос на време е. Но се чувствам добре, край на проблемите с портиерката. Никой не ми носи кореспонденцията, дори тази с Нова Зеландия, с хубавите марки. Когато се издаде мъртвородена книга, единственият резултат е оскъдна, но неизменно пристигаща поща. Госпожата от Нова Зеландия, момчето от Шефилд. Изтънчено франкмасонство, сладострастие от това, че малцина участват в приключението. Но сега наистина…

— Никога не ми е хрумвало да ви пиша — каза Оливейра. — Неколцина приятели и аз познаваме творчеството ви, намираме го за толкова… Спестете ми този вид думи, мисля, че се разбира и без тях. Истината е, че сме прекарвали по цели нощи в спорове, но дори не сме и помисляли, че може да сте в Париж.

— Допреди година живеех във Виерзон. Дойдох в Париж, защото исках да се поровя в някои библиотеки. Във Виерзон, естествено… Издателят беше получил нареждане да не дава адреса ми. Кой знае откъде са го научили малкото ми почитатели. Много ме боли гърбът, момчета.

— Ако искате, ще си тръгнем — каза Етиен. — Можем да дойдем утре, разбира се.

— Ще ме боли и без вас — каза Морели. — Хайде да пушим, да използваме, че ми е забранено.

Ставаше дума за това да се намери език, който да не е литературен.

Когато минаваше сестрата, Морели дяволски ловко пъхаше цялата цигара вътре в устата си и гледаше Оливейра с изражение на хлапак, маскирал се на старец, което си беше чисто удоволствие.