Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

— А размерът на пенсията?

— Пълната заплата. Оттогава редовно я получавам. Боже мой, та това за тях беше смешно ниска сума в сравнение с онова, което плащат на данъчните си експерти. Освен това могат да прекратят изплащането, когато поискат, нали подписах документите.

— Какви документи?

— Изложението, както го нарекоха. Признанието, нали сте го чели? И отказа от недвижимото имущество тук, от моите доходи. Трябвало им само проформа, уверяваха ме, че нямало да се възползуват от него — освен в случай на необходимост. Да, никога не съм си правил някакви илюзии, но не предполагах, че тъй скоро ще се окаже необходима. Дълго време се опитвах да се самоуспокоявам, че те няма да направят донесение, че не ще посмеят да поемат скандала и целия шум, свързан с един открит съдебен процес. Та нали ме държаха и без това в ръцете си, това тук — той посочи с ръка наоколо — компенсира техните загуби, макар че сумата изглежда голяма.

— Колко?

— Почти един милион. Кажете, защо ме измъчвате да повтарям всичко? Устно… и тук… тук — у дома?

— Всичко в брой ли беше?

— Не, някъде около половината. И то разхвърляно на много години. Останалото…

— Да?

— Останалото беше материал, предимно строителен материал, превоз, работна ръка, хартия, пликове. Тоя мерзавец приспадна всичко, мисля, даже и кламери, ластичета и лепило.

— Кой?

— Тоя мръсник, който правеше проверката. Тяхното протеже, тоя копой, директорът на издателството. Самите тях не съм ги виждал нито веднъж. Не желаели да си мърсят ръцете с подобно нещо. И никой не бивало да узнае за случилото се. Щяло да нанесе на концерна непоправима вреда. Нали предстояха избори. Опасявах се, че ще изчакат само да свършат. Така си и знаех.

Той непрестанно триеше лицето си с носната кърпа, вече посивяла и мокра.

— Какво… какво възнамерявате да правите с мен?

— Когато напуснахте, не получихте ли нещо като грамота, прощално писмо?

Мъжът в домашния халат потрепери.

— Да, получих — отвърна глухо той.

— Покажете го, ако обичате.

— Сега?

— Да, веднага.

Мъжът се вдигна несигурно, олюля се, опита се да придаде нормален израз на лицето си и излезе от стаята. Няколко минути по-късно се върна с грамотата, поставена в широка златна рамка със стъкло. Текстът беше подписан от шефа и от издателя.

— Имаше още две страници, нещо като форзац без текст. Какво направихте с тях?

Мъжът погледна объркано Йенсен.

— Не знам. Сигурно съм ги хвърлил. Струва ми се, че ги отрязах, преди да отида в магазина за рамки.

— Не си спомняте добре?

— Не, но сигурно съм ги хвърлил. Спомням си, че ги отрязах.

— С ножица?

— Да, в това вече съм сигурен.

Втренчи се в грамотата и я раздруса.

— Каква измама — промълви той. — Какво лицемерие, каква гнусна лъжа.

— Да — каза инспектор Йенсен, затвори бележника, прибра го в джоба си и стана.

— Довиждане.

Мъжът го погледна с недоумение.

— Кога… кога ще се върнете?

— Не знам — отвърна инспектор Йенсен.

В хола юношата седеше все още в същата поза, но сега се бе заел да чете със слаб проблясък на интерес хороскопа от едно списание.

Вече беше нощ, когато инспектор Йенсен пое обратния път. В западналите замрели предградия блоковете се изправяха сред гъсталака като върволици черни призраци.

Отправи се право към къщи, без да се отбива в кабинета си. По пътя се спря край един снекбар. Макар добре да съзнаваше какви ще са последиците, изяде три сандвича и изпи две чаши черно кафе.

Четвъртият ден бе отминал.

Когато телефонът иззвъня, инспектор Йенсен още не бе успял да се облече. Беше седем без пет сутринта и той стоеше пред огледалото в банята и се бръснеше. През нощта го мъчиха жестоки колики; сега болката поутихна, но мястото под лъжичката оставаше болезнено парещо.

Знаеше, че ще е нещо служебно, защото никога не използуваше телефона за лични разговори, нито пък позволяваше други да правят това.

— Йенсен — долетя до него гласът на шефа на полицията, — какво става с вас, за бога?

— Имаме още три дни на разположение.

— Нямах пред вид точно това.

— Едва съм започнал разпитите.

— Нямам пред вид срока, Йенсен.

Нямаше какво да отговори на това. Шефът на полицията се прокашля дрезгаво.

— Нещата вече са ясни. Толкова по-добре за вас и за мен.

— Ясни?

— Да, те успели сами да разкрият виновника.

— Кои?

— Персоналът на концерна. Както и предположихме в началото, касае се за неуместна шега. Техен служител, журналист в едно от списанията. Млад мъж, очевидно бохем от класа, с твърде причудливи идеи, но иначе дълбоко в себе си добро момче. Изглежда, са го подозирали още от самото начало, макар че не се погрижиха да ни съобщят.