Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

Вилата беше голяма и скъпа. Добре излъсканите стъклени фасади подсилваха впечатлението за разкош. До входа стряха три коли, едната от тях голяма и сребристосива, чуждестранна марка последен модел.

Инспектор Йенсен изкачи стъпалата и когато мина покрай фотоклетката, отвътре се чу звън на камбанка. Млада жена в черна рокля и бяло колосано боне отвори веднага вратата, помоли го да почака и изчезна вътре. Антрето и това, което можеше да се види от вратата, говореше за модерно и безлично обзавеждане. Същата хладна елегантност както на директорските етажи в сградата на издателството.

На един тръбен фотьойл седеше юноша на около деветнадесет години, изтегнал крака и апатично загледан пред себе си.

Човекът, заради когото бе дошъл инспектор Йенсен, се оказа загорял от слънцето синеок мъж с врат на бик, с начална степен на затлъстяване и надменно лице. Облечен в спортни панталони, той носеше сандали и елегантен къс халат от някаква мъхеста материя.

— За какво става дума? — сопна се той. — Държа веднага да ви предупредя — времето ми е крайно ограничено.

Като направи крачка навътре, Йенсен показа служебния си знак.

— Йенсен — представи се той, — инспектор от шестнадесети участък. Водя разследване, което засяга вашата предишна длъжност и месторабота.

Изражението и стойката на мъжа се промениха. Неспокойно пристъпи от крак на крак и сякаш целият се сгърчи. Погледът му издаваше уплаха и неспокойствие.

— За бога — промълви той, — не тук. Не тук, пред… Влезте в моя… или в библиотеката… да, по-добре в библиотеката.

Направи неуверен жест, като че търсеше нещо, за да отклони вниманието, и каза:

— Това е синът ми.

Младият мъж във фотьойла ги погледна отегчено.

— Няма ли да поизлезеш, за да изпробваш новата си кола? — попита мъжът в домашния халат.

— Защо?

— Е, момичета и въобще…

— Уф — изпъшка младежът и отново премрежи поглед.

— Не я разбирам днешната младеж — въздъхна мъжът със смутена усмивка.

Инспектор Йенсен не отговори и усмивката веднага изчезна.

В библиотеката — голяма, светла стая с няколко шкафа и ниски канапета, нямаше никакви книги. На масата лежаха списания.

Мъжът в домашния халат затвори внимателно вратата и хвърли умолителен поглед на посетителя, чието лице оставаше невъзмутимо и сериозно. После нервно потръпна и отиде до един шкаф, извади водна чаша, напълни я почти догоре с алкохол и на един дъх я изпразни. След това отново си наля, погледна пак инспектор Йенсен и замънка:

— Да, сега наистина няма значение. Вие самият, разбира се, не искате… не, естествено, че не… извинете… Може би разбирате — шокът.

Мъжът се свлече на едно от канапетата. Йенсен остана прав. Извади бележника си. Лицето на другия вече лъщеше от пот. Бършеше го непрекъснато със сгъната носна кърпа.

— Боже господи — занарежда той, — знаех си аз. Винаги съм знаел. Гадовете ще ми забият ножа веднага щом изборите минат. — Но аз ще окажа съпротива — наостри се той. — Те, разбира се, всичко ще ми отнемат. Но аз доста знам, знам това-онова, което те и не…

Йенсен го гледаше, без да отмества погледа си.

— Има едно-друго — продължи мъжът, — има цифри, които много трудно ще обяснят. Знаете ли какви суми декларират пред данъчните власти? Знаете ли какви заплати получават данъчните им експерти? Знаете ли всъщност къде са назначени техните данъчни експерти?

Прокара нервно ръка по рядката си коса и отчаяно пророни:

— Да, да, простете… аз, разбира се, не мисля, че… положението ми едва ли може да се влоши, но…

Гласът му внезапно прозвуча твърдо:

— Впрочем точно тук ли трябва да се провежда разпитът — в моя дом? Нали знаете вече всичко? Защо стоите така? Защо не седнете?

Инспектор Йенсен остана прав. Продължаваше да мълчи. Мъжът пресуши чашата и я отблъсна със замах. Ръцете му трепереха.

— Да, да, хайде започвайте — каза той безпомощно. — Та да се свърши веднъж. Да се махаме оттук.

Надигна се и отиде отново до шкафа, въртеше неуверено чашата и запушалката на бутилката.

Инспектор Йенсен разгърна бележника и извади писалката.

— Кога напуснахте работа? — попита той.

— През есента. Десети септември. Никога няма да забравя този ден. Нито предхождащите го седмици. Те бяха ужасни, ужасни, като тоя ден — днешния.

— Вие се пенсионирахте предсрочно?

— Естествено. Те ме принудиха. От чисто доброжелателство, разбира се. Дори получих медицинско свидетелство. За всичко се погрижиха. Порок на сърцето — решиха те, порок на сърцето звучало добре. Аз, разбира се, бях съвършено здрав.