Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

— Може ли да дойде на телефона?

— Не. Това противоречи на правилника. Нали е под…

Колберг направи тъжна физиономия. Явно имаше насреща си някоя от дребните риби.

— О’кей, идвам — рече той и затвори.

Жена му, чула отговора, го изгледа втренчено.

— Налага се да отида до Лонгхолмен — обясни той уморено. — Как ли по дяволите се хваща такси по това време на Коледа?

— Мога да те закарам — предложи Оса. — Не съм пила нищо.

Из пътя мълчаха. Портиерът хвърли недоверчив поглед към Оса Торел.

— Моята секретарка — побърза да обясни Колберг.

— Каква-каква? Я чакайте. Дайте пак да видя паспорта ви.

Биргерсон си беше все същият. Само може би още по-омекнал и любезен отколкото преди две седмици.

— Какво имате да ми казвате? — попита Колберг направо.

Биргерсон се усмихна.

— Може да ви прозвучи смешно — започна той, — но точно тази вечер се сетих нещо. Нали питахте за колата, за моя „Морис“. И…

— Да? И какво?

— Ами такова… Веднъж, докато помощник-инспектор Стенстрьом и аз имахме почивка и се хранехме, аз му разказах една история. Помня, че ядяхме свинско с алабаш. Това е любимото ми ядене. И сега, когато ни дадоха коледната вечеря…

Колберг изгледа мъжа ядно.

— История, казахте?

— Може би по-скоро случка от живота ми. От времето, когато живеехме на Руслагсгатан. Жена ми…

Той спря и погледна колебливо към Оса Торел. Пазачът до вратата се прозя.

— Добре, добре — подкани Колберг. — Продължавайте.

— Значи, така. Жена ми и аз имахме само една стая и винаги когато си бях в къщи, се чувствувах страшно нервен, затворен и неспокоен. Не можех и да спя.

— Да, да — подкани отново Колберг.

Беше му топло и се чувствуваше леко замаян, мъчеше го жажда, но най-вече бе гладен. А мястото освен това го потискаше и му се щеше час по-скоро да си е у дома. Биргерсон продължаваше да разказва спокойно, обстоятелствено.

— … Та затова излизах вечерно време, само и само да съм извън къщи. Това беше почти преди двадесет години. Разхождах се по улиците с часове, а понякога и по цели нощи. Не разговарях с никого, а само обикалях, за да съм на спокойствие. След около час обикновено се поуспокоявах. Но нали все с нещо трябваше да се занимавам, за да не се тормозя с разни мисли. Имам пред вид за дома, жена ми и прочие. Та си намерих занимание, което просто да ме разтуши, да ме отвлече от собствените ми мисли и притеснения.

Колберг погледна часовника си.

— Да, да — прекъсна го той нетърпеливо. — И какво правехте?

— Ами гледах колите.

— Колите ли?

— Да. Разхождах се из улиците и паркингите и разглеждах колите. Впрочем те никога не са ме интересували, но по такъв начин се запознах с всички възможни марки и модели. И след известно време наистина започнах да ги разпознавам. Бях доволен от себе си, вече поне можех нещо. От тридесет или четиридесет метра разстояние можех да разпозная всяка кола, и то независимо от коя страна я виждах. Ако бях участвувал в състезание от рода на това, дето дават десет хиляди крони за правилния отговор, сигурно щях да спечеля. Все едно дали отстрани, отпред или отзад — винаги познавах.

— Ами отгоре? — подхвърли Оса Торел.

Колберг я изгледа недоумяващо. Настроението на Биргерсон леко се помрачи.

— Как да ви кажа, това не съм го упражнявал. Сигурно нямаше да позная.

Той се позамисли. Колберг вдигна примирено рамене.

— Но едно такова просто занимание може да достави на човек много удоволствие — продължи Биргерсон. — И забавление. Понякога се срещаха наистина редки коли като например „Лагонда“ или „ЗИМ“, или „ЕМВ“. На човек просто му ставаше драго.

— И всичко това го разказахте на помощник-инспектор Стенстрьом?

— Да. По-рано не бях го казвал никому.

— И какво каза той?

— Каза, че му изглеждало интересно.

— Хм. И заради това нещо ме повикахте да дойда чак дотук? В девет и половина вечерта? И то на Бъдни вечер?

Биргерсон го погледна засегнат.

— Да — отговори той. — Но нали ми казахте да ви съобщя, ако се сетя нещо…

— Добре, добре — съгласи се Колберг уморено. — Благодаря.

И стана.

— Ама аз още не съм ви казал най-важното — измънка мъжът. — Аз тогава казах нещо, което много заинтригува инспектора. Сетих се, защото говорехте за „Морис“.

Колберг седна отново.

— Да? Кажете?

— Ами имах и трудности, искам да кажа с хобито, ако мога да го нарека така. Някои модели се разпознаваха много трудно, особено на тъмно и от голямо разстояние. Примерно „Москвич“ и „Опел Кадет“ или „ДКВ“ и „ИФА“.