Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

От нея имаше и едно плоско пакетче. И докато го разпечатваше, очите й блестяха от очакване. Оказа се малка грамофонна плоча. Лъскавата корица изобразяваше един дебелак с познатата униформа и каска на лондонските боби-та. Имаше големи гъсти мустаци и бели плетени ръкавици на ръцете, които държеше разперени на корема си. Стоеше пред старовремски микрофон и ако се съдеше по израза на лицето му, се пръскаше от смях. Името му според корицата беше Чарлс Пенроуз, а заглавието на плочата гласеше:

The Adventures of the Laughing Policeman 5 5 Приключенията на смеещия се полицай (англ.). — Б.пр. .

Ингрид донесе грамофона и го постави на пода до Мартин Бек.

— Чакай първо да я чуеш — обясни тя. — Ще се побъркаш от смях.

Измъкна плочата от опаковката и погледна етикета.

— Първата песен се казва „Смеещият се полицай“. Подходящо нали?

Мартин Бек не беше кой знае какъв познавач на музика, но веднага разбра, че записът трябва да е правен през двадесетте или тридесетте години или може би дори още по-рано. Спомни си, че е чувал песента някога като дете и изведнъж в съзнанието му изникнаха няколко реда от шведския й превод:

Доколкото можеше да си спомни, някога я пееше един мъж от Сконе. Всеки куплет завършваше с продължителен бурен смях, очевидно заразителен, защото и Ролф и Ингрид направо се превиваха от смях.

По лицето на Мартин Бек не трепна нито мускул. Не можа дори да се усмихне. И за да не ги разочарова прекалено, стана и с гръб към тях се направи, че оправя свещите на елхата.

Когато плочата спря да се върти, се върна и седна. Ингрид избърса сълзите от очите си и го погледна.

— Но татко, та ти хич не се смя — упрекна го тя.

— Ами, наистина беше страшно весела — оправда се той неубедително.

— Чуй тогава другата страна — предложи Ингрид и обърна плочата — „Jolly Coppers on Parade“.

— Весели ченгета на парад — преведе Ролф.

Ингрид явно беше слушала плочата много пъти и веднага й заприглася, като че ли цял живот беше пяла дует със смеещия се полицай:

Елхата ухаеше, свещите горяха, децата пееха, а Инга се беше свила в новия си пеньоар и се наслаждаваше на едно марципаново прасенце. Мартин Бек седеше наведен напред, облегнал лакти на коленете си и подпрял глава в ръце и гледаше втренчено в смеещия се на корицата полицай.

Мислеше за Стенстрьом.

Телефонът иззвъня.

Колберг едва ли изпитваше някаква истинска радост, а най-малкото можеше да се отпусне и да не мисли за работата. Но тъй като не му бе възможно да определи със сигурност какво точно му липсва, не виждаше защо трябва да разваля коледното спокойствие с безплодни размишления.

Ето защо грижливо разбърка пунша, опита го многократно, докато го докара на вкус, и седна на масата да наблюдава измамната идилия около себе си. Будил, която лежеше по корем до елхата и писукаше. Оса Торел, която седеше с кръстосани крака на пода и я побутваше грижливо. Гун, която небрежно шляпаше боса из жилището, облечена в някаква загадъчна дреха — нещо средно между пижама и анцуг.

Сипа си порция риба в чинията. Въздъхна самодоволно, представяйки си за миг всичко онова, с което след малко щеше да се натъпче. Подпъхна салфетката в ризата си и я разпери пред гърдите си. Наля си двойна порция. Вдигна чашата. Загледа се в бистрата течност. И точно тогава иззвъня телефонът.

Миг-два се поколеба, но сетне изпразни чашата на един дъх, отиде в спалнята и вдигна слушалката.

— Добър вечер — казвам се Фрьойд.

— Каква приятна изненада — отвърна Колберг, убеден, че го няма в списъка на дежурните и не биха могли да го изкарат в снега дори с ново масово убийство. За тая работа си имаше определени способни хора, примерно Гунвалд Ларшон, който в същност беше наред да дежури, и Мартин Бек, който няма как, трябваше да приеме последиците от по-високия си ранг.

— Обаждам се от съдебно-психиатричното отделение в Лонгхолмен. Имаме тук един пациент, който непременно иска да говори с вас. Казва се Биргерсон. Твърди, че ви бил обещал и че е важно и…

Колберг се намръщи.