Елиф Шафак - Любов

— Аз съм семейна жена. Направила съм избор до края на живота си. Както и съпругът ми. Точно това имам предвид. Бракът е важно решение, което трябва да се обмисли много внимателно.

— Нима ми казвате да не се женя за дъщеря ви, която обичам, защото в някакво неопределено бъдеще мога да се влюбя в някакво неизвестно засега момиче? — попита Скот.

Оттук нататък разговорът тръгна надолу, изпълнен с напрежение и разочарование. Когато накрая затвориха, Ела се отправи към кухнята и се зае с онова, което правеше винаги във времена на емоционален смут: започна да готви.

След половин час звънна мъжът й.

— Не мога да повярвам, че си се обадила на Скот, за да го молиш да не се жени за дъщеря ни. Кажи ми, че не си го направила.

Ела ахна.

— Охо, разчуло се е бързо. Нека ти обясня, скъпи.

Но Дейвид я прекъсна рязко:

— Няма какво да ми обясняваш. Не е трябвало да го правиш. Скот е казал на Джанет и тя е ужасно разстроена. Отива за няколко дни у приятели. Засега не иска да те вижда — той замълча за малко. — И аз не я виня.

Вечерта не се прибра не само Джанет. Дейвид прати на Ела есемес, за да я предупреди, че е изникнало нещо спешно. Нямаше обяснение какво точно е естеството на спешното нещо.

Това изобщо не му беше в стила и влизаше в разрез с духа на брака им. Дейвид можеше и да флиртува ту с една, ту с друга, можеше дори да преспива с тях и да се охарчва, но вечер винаги се прибираше и сядаше на масата. Колкото и дълбока да беше пропастта между тях, Ела винаги готвеше, а той винаги ядеше с удоволствие и признателност каквото тя му сложеше в чинията. А в края на вечерята никога не пропускаше да й благодари, да й каже искрено „благодаря“, което Ела винаги тълкуваше като закодирано извинение за изневерите му. Тя му прощаваше. Винаги.

За пръв път съпругът й постъпваше толкова безочливо и Ела обвиняваше себе си за тази промяна. Но всъщност чувството за вина бе едва ли не нейна втора природа.

След като Ела седна с близнаците на масата, чувството й за вина беше изместено от тъга. Тя устоя на молбите на Ави да поръча пица и на опитите на Орли да не яде нищо и ги накара да изядат дивия ориз с телешкото, запечено с горчица. И макар на повърхността да си беше все същата оправна грижовна майка, Ела усети как в нея се надига отчаяние и в устата й горчи като от жлъч.

След вечерята седна сама в кухнята и усети спокойствието наоколо като тежко и тревожно. Изведнъж храната, която беше приготвила, резултатът от дълги часове усърден труд й се стори не само отегчителен и скучен, но и лесно заменяем. Обзе я самосъжаление. Ядоса се, че скоро ще навърши четирийсет, а не е успяла да постигне повече в живота. Носеше в себе си толкова много любов, но никой не я искаше.

Мислите й се насочиха към „Сладко богохулство“. Ела беше заинтригувана от характера на Шамс от Тебриз.

„Щеше да бъде хубаво, ако имах такъв човек до себе си — пошегува се тя наум. — Никога нямаше да скучая.“

И кой знае защо, в съзнанието й изникна образът на висок мургав загадъчен мъж в кожен панталон, яке на мотоциклетист и черна коса до раменете, който кара лъскав червен „Харли-Дейвидсън“ с разноцветни пискюли по кормилото. Ела се усмихна. Красив, секси мотоциклетист суфист, който кара бързо по празна магистрала! Сигурно ще бъде страхотно такъв мъж да те качи на автостоп!

После тя се запита какво ли ще види Шамс, ако реши да й гледа на ръка. Щеше ли да й обясни защо от време на време главата й гъмжи от мрачни мисли? И защо Ела се чувства толкова самотна, въпреки че има голямо семейство, където цари любов. Ами цветовете на аурата й? Дали бяха ярки и дръзки? Дали напоследък в живота й имаше нещо, което да е ярко и дръзко? И дали изобщо някога беше имало?

Точно тогава, докато седеше сама на масата в кухнята, осветена само от слабата светлина на фурната, Ела си даде сметка, че с каквито и високопарни думи да отрича, колкото и да го премълчава, дълбоко в себе си копнее за любов.

Странноприемница край Самарканд, март 1242 година

Бързо потънали — всеки в своите сънища, на горния етаж в странноприемницата спяха десетина пътници — капнали от умора и притиснати от самота. Трябваше да прескачам голи крака и ръце, докато стигна празния сламеник, който вонеше на пот и плесен. След като легнах, се замислих в тъмното за случилото се през деня и се запитах дали не е имало божествени знамения, на които съм станал свидетел, но в бързината или от невежество не съм разбрал.