Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Е, казвай каква е? Красива ли е? — беше попитала доня Лупе с жив интерес Николас.

Въпреки че знаменитият свещеник не притежаваше качеството, наречено страст, той можеше да оцени нещата от пръв поглед. Махна неопределено с дясната си ръка и каза:

— Това е… голяма жена.

Доня Лупе се смути. Към познатите вече опасности в брака трябваше да се прибави и красотата.

— Омъжените жени не трябва да бъдат много красиви — каза госпожата с убедителен глас.

За да задоволи горещото си любопитство, тя му зададе хиляди въпроси: как е облечена и сресана, как разговаря, как е подредена къщата й, и Николас отговаряше точно. Впечатлението му не беше лошо и макар че нямаше достатъчно данни, за да си състави мнение за истинския характер на проститутката, можеше отсега да го оформи, благодарение на опита си, на зоркото си око и на някои неопределени догадки. Любопитството на доня Лупе се възбуждаше още повече от неговите думи и тя вече нямаше да се успокои, докато сама не види всичко. Не й изглеждаше твърде подходящо да посети къщата на такава жена, особено след като беше правила толкова изказвания срещу нея, но й се струваше невъзможно да минат толкова дни, без тя да види и да провери стойността й. Искаше й се да я зърне през ключалката . По отношение на племенника си тя не смяташе да отстъпва и показваше несъгласието си, но не с такъв жар, както преди. Идеята за пречистването в „Микаелас“ й се стори добра и въпреки че никой не го каза, тя смяташе, че това е единственият път, който можеше да изведе нещата до добър край. Жадуваше да хвърли поглед на ламята и тъй като племенникът й не й предлагаше да отиде, това я караше още повече да беснее. Един ден тя не се сдържа и като видя Макси в стаята, веднага го подхвана:

— Да не мислиш, че аз ще се унижавам за това…

— За какво, госпожо?

— Да посетя… твоята… някои думи не мога да ги произнасям. Въпреки намеренията ви за предстоящото пречистване, все пак ми се струва недостойно да отида там.

— Госпожо, но аз нищо не съм ви казвал…

— Казвам ти, че няма да отида… няма.

— Но, лельо…

— Тази няма да стане. Не си ми го казвал, но искаш да отида. Мислиш, че не чета мислите ти ли? Преструвките ти не минават пред мене. Така че няма да бъде твоята. Ще отида там само насила.

— Тогава ще ви завържем и ще ви закараме — каза Макси, като се смееше.

Тя искаше това да стане, но тъй като имаше собствено мнение и твърда линия на поведение, не отдаваше прекалена стойност на резултата от посещението. Ето как силата на обстоятелствата бяха поставили доня Лупе в подчинено положение и бедното момче, което месеци наред не се осмеляваше да се шегува пред нея, сега гледаше на леля си като на равна. Величието на неговата страст го беше превърнало от младеж в мъж и той гледаше леля си така, както плебеят, станал благородник, гледа бившия си владетел — с уважение, но без страх.

Николас посещаваше Фортуната понякога, за да й обяснява християнското учение, и доня Лупе изпадаше в ярост. Толкова честите му посещения я гневяха. Истинска завист я обхващаше, когато виждаше, че Николас отива, а тя не може. Именно заради това лелята и племенникът бяха малко скарани. Месец март изтичаше и в деня на сан Хосе Николас каза на масата:

— Лельо, вече има ягоди.

Намекът не направи впечатление на пестеливата вдовица. Свещеникът по друг повод отново повдигна въпроса:

— Какви ягоди видях днес! Лельо, колко ли ще струват сега ягодите?

— Не зная, а и не ме интересува — отвърна тя, — понеже не мисля да купувам, докато не станат три реала…

Николас въздъхна, а доня Лупе си каза наум: „Ядеш ягоди само когато аз ти купя, ненаситнико, как не, веднага ще ги имаш!“

Доня Лупе също беше лакомичка и един ден донесе книжна фуния, скрита добре под шала й, но не я сложи на масата. Когато обедът свърши и докато Николас четеше „Ла Кореспонденсия“ и „Ел Папелито“ в столовата, доня Лупе се затвори в стаята си да яде ягоди, добре поръсени със захар. Щом свещеникът излезе, доня Лупе се измъкна от скривалището си с чинийката и лъжичката и предложи на Максимилиано малко от този вкусен плод. Момчето благодари и започна да яде лакомството. Докато ядеше, леля му го гледаше внимателно и когато в чинията останаха около шест-седем ягоди, тя я дръпна от ръцете му, като каза:

— Това е за Папитос, защото ей такива очи е отворила.

Момичето изяде ягодите, а след това облиза с език чинията, която светна като измита.