Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Едно от нещата, които най-много й харесваха във Фортуната, беше плахостта, с която тя се изразяваше. Веднага се познаваше, че не говори като изтънчените хора и че се страхува и се срамува да говори безсмислици. Това още повече подобри мнението на доня Лупе, защото лекомислието в езика е знак за анархия във волята.

— Не се отчайвайте — й казваше вдовицата непринудено, докосвайки с ветрилото си коляното й, — не е възможно за един ден да се научите да се изразявате като нас. Това ще дойде с времето, с практиката и с общуването. Да произнесеш лошо една дума не е срамно и този, който не е получил грижливо възпитание, няма вина за това…

Фортуната така се притесняваше от това посещение с толкова напътствия, че цветът на лицето й непрекъснато се менеше и не знаеше как да отговаря на въпросите на доня Лупе, да се смее ли или да бъде сериозна. Единственото й желание беше гостенката по-скоро да си тръгне. Говориха за отиването в манастира, решение, което лелята на Макси похвали, мъчейки се да измисли за това най-изисканите доводи и най-изящните думи. Тя така се изразяваше, че понякога Фортуната не разбираше за какво става дума. Най-после дойде време за раздялата, която Фортуната очакваше с нетърпение, но и се страхуваше, смятайки, че няма да може да се изрази достатъчно ясно и спокойно, по всички правила, приети за тази церемония. Госпожа Хауреги се сбогува като опитен човек, а Фортуната заекна и каза точно обратното на онова, което трябваше.

Максимилиано говори малко през време на посещението. Стоеше нащрек, притичвайки се на помощ само когато виждаше, че Фортуната е заплашена от груби грешки на езика. Когато доня Лупе излезе, той сметна, че трябва да я изпрати до улицата.

— Наистина е много глупавичка… — каза лелята на племенника си, — такава, каквато… Сякаш са я хванали с ласо. В ръцете на умен човек тази жена би могла да се облагороди, защото основата й не е лоша. Но аз се съмнявам, че ти…

Доня Лупе имаше добър вкус и като жена веднага безусловно призна красотата на ламята , макар че принадлежеше към онези, които нямат претенции за красота и не обичат да хвалят чуждата. „Действително е красива — си мислеше вдовицата по пътя за в къщи, — истинска красавица. Но е дива и трябва да се опитоми.“ Желанието за учение, което Фортуната проявяваше, я зарадва много и тя почувствува, че в душата й се надига желание да приложи дарбата си на учителка, съветничка, покровителка и глава на семейството. Доня Лупе притежаваше възпитателни способности и беше суетна. За нея нямаше по-голяма слава от тази да има някой, върху когото да упражнява властта си. Макси и Папитос бяха едновременно деца и ученици, защото госпожата обичаше по-нисшите, които обучаваше. Самият Хауреги също беше, както твърдяха хората, едновременно ученик и съпруг.

Доня Лупе се върна най-после у дома си, като кроеше в главата си прекрасни планове. Красивото животно, молещо за ловка ръка, която да го укроти, събуждаше у нея страстта на дресьора. И ето как под напора на различни страсти желанията на лелята и племенника съвпаднаха. Тиранката на къщата започна да гледа с благосклонни очи същата тази личност, за която беше казала толкова обидни думи. Това радваше младежа и съдейки по себе си, той вярваше, че снизхождението на доня Лупе произтича от също такова чувство, чиято сила като властна необходимост подчинява човешките същества и заради нея те са в състояние да употребят цялата дарба, която притежават. Вдовицата не преставаше да мисли за голямата полза, която можеше да извлече от Фортуната, като я шлифова и я превърне в дама: представяше си една победа, която в стремежите на Максимилиано бе от друг порядък. Работата нямаше да бъде лека, защото ламята сигурно притежаваше много пороци, но колкото по-големи бяха трудностите, толкова по-голяма щеше да бъде славата на учителя. Внезапно остри опасения обземаха госпожа Хауреги и тя си казваше: „Това не може да стане, това е голяма жена за мъж със средни възможности. Ако го нямаше това кипене на кръвта, той с нежността си и аз със знанието си щяхме да укротим животното, но тази красавица ще ни избяга по пътя, ще ни избяга.“ Половин седмица продължи в нея борбата, като ту искаше да отстъпи, за да бъде учителка, ту постоянствуваше в примитивните си страхове и беше склонна да не се намесва в нищо… Но пред приятелките си трябваше да се преструва, защото суетата не й позволяваше да се показва в неприятно или смешно положение извън дома си. Винаги внимаваше да изглежда много важна и затова трябваше да преувеличава и разкрасява онова, което я заобикаляше. Беше от хората, които винаги прекомерно хвалят собствените си неща. Всичко нейно беше хубаво: нейната къща беше най-хубавата на улицата, улицата й — най-хубавата в квартала, а кварталът й — най-хубавият в града. Когато сменеше жилището си, това домашно превъзходство я придружаваше навсякъде. Ако изпаднеше в неприятно или смешно положение, пазеше го в тайна; но ако й се случеше нещо интересно, тя го разгласяваше едва ли не с камбанен звън. Затова когато между приятелските семейства се разчу, че седмачето иска да се ожени за лоша жена, госпожа лос Павос не знаеше как да се държи. Трудно щеше да се справи и целият й талант не бе достатъчен, за да превърне черното в бяло, както беше правила друг път.