Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Когато Роня осъзна какво всъщност говори Матис, нещо в нея зачурулика. Изведнъж й стана леко. Ужасната ледена буца, която носеше вътре в себе си, се разтопи — как успя нейният баща само с няколко думи да я превърне сякаш в пролетно ручейче? Как стана отведнъж такова чудо: не беше принудена да избира между Бирк и Матис! Двамата, които обичаше. Сега не се налагаше да загуби никого! Беше станало чудо, истинско чудо — тук и в този миг! Изпълнена с радост, любов и благодарност, тя погледна Матис. И Бирк! Тогава видя, че той ни най-малко не се радва. Изглеждаше само смутен и недоверчив. Обзе я страх. Какъвто упорит и вироглав можеше да бъде, току-виж не пожелае да разбере собственото си добро, току-виж откаже да дойде!

— Матис — рече тя, — трябва да поговоря с Бирк насаме!

— Това пък защо? — попита Матис. — Е, добре, ще ида да хвърля един поглед на моята стара Меча пещера през туй време. Но хайде, защото трябва вече да се прибираме у дома!

— Трябва да се прибираме у дома! — повтори Бирк подигравателно, щом като Матис се скри. — Кой дом? Да не би да си мисли, че ще приема ролята на момче за бой при неговите разбойници? За нищо на света!

— Момче за бой! Колко си глупав! — избухна Роня, вече разгневена. — Предпочиташ да умреш от студ ли — тук, в Мечата пещера?

Бирк замълча някое време, после отсече:

— Да, струва ми се!

Роня се отчая.

— Животът е нещо, което трябва да се пази, нима не разбираш? А останеш ли в Мечата пещера през зимата, погубваш и своя, и моя живот?

— Защо говориш така? — попита Бирк. — Как мога да погубя твоя живот?

Тогава Роня изкрещя, бясна от отчаяние:

— Защото тогава ще остана при теб, глупако такъв! Искаш или не искаш!

Бирк дълго стоя и я гледа мълчаливо, а накрая продума:

— Знаеш ли какво означават думите ти, Роня?

— Знам! — изкрещя тя. — Че нищо не може да ни раздели! И ти го знаеш не по-зле от мен, вироглавецо!

Бирк се усмихна с най-слънчевата си усмивка, а той бе красив, когато се усмихваше.

— Не искам да погубвам твоя живот, сестричето ми! Това е последното нещо, което бих искал. Ще те последвам, където и да идеш. Дори ако се наложи да живея сред разбойниците на Матис, докато си докарам смъртта.

Угасиха огъня и събраха целия багаж. Вече напускаха Мечата пещера и им беше мъчно. Но Роня пошепна на Бирк, като внимаваше да не я чуе Матис, та да не започне да се тревожи излишно:

— Напролет отново ще се пренесем тук!

— Да, защото тогава още ще сме живи — рече Бирк и изглеждаше толкова радостен!

Матис също се радваше. Вървеше пред тях през гората и пееше тъй, че всички диви коне по пътя им уплашено побягнаха сред дърветата. Всички освен Щурак и Дивчо. Те стояха спокойно и чакаха, като сигурно си мислеха, че сега отново ще има надпрепускане.

— Днес не — рече Роня и погали коня си. — Но може би още утре. Може би всеки ден, ако не падне прекалено много сняг!

И Бирк потупа Дивчо.

— Да, ще се върнем! А вие да се пазите!

Забелязаха, че кожата на конете вече се е покрила с гъсти косми, скоро те съвсем щяха да обраснат — това беше тяхната защита срещу студа. Щурак и Дивчо също щяха да оцелеят до пролетта.

А Матис вървеше далеч напред в гората и пееше ли, пееше. Забързаха да го настигнат. Вървяха, вървяха и наближиха Вълчата прегръдка. Там Бирк се спря.

— Матис — рече той, — искам да се прибера най-напред у дома в крепостта на Бурка и да видя как са Ундис и Бурка. Но съм ти много благодарен, задето мога да идвам при теб и да виждам Роня, когато си искам.

— Да, да — съгласи се Матис, — няма да ми е лесно, но идвай!

После избухна в смях.

— Знаете ли какво казва Пер Черепа? Тоя хапльо смята, че управникът и стражниците накрая ще победят, ако не се пазим. И затуй според него щяло да бъде най-умно, ако разбойниците на Матис и Бурка се обединят, да, какви ли не безумни измишльотини му хрумват на стария глупец!

Той изгледа състрадателно Бирк.

— Жалко, дето баща ти е такъв негодник, инак може би въпреки всичко щяхме да обмислим това!

— Ти си негодник! — отвърна Бирк приятелски и Матис се усмихна одобрително.

Бирк протегна ръка на Роня. Тук, под Вълчата прегръдка, беше мястото, където обикновено се сбогуваха.

— Пак ще се виждаме, разбойническа щерко! Всеки ден, да знаеш, сестричето ми!

Роня кимна.

— Всеки ден, Бирк Буркасон!

Когато Матис и Роня влязоха в каменната зала, се възцари пълна тишина. Никой не смееше да ликува, от много време насам радостните възгласи в Матисовия замък бяха забранени от главатаря. Единствен Пер Черепа от радост направи един неестествено висок за годините си скок, при който се чу леко пръцване. Но това не го смути.