Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Ловис помисли малко.

— Не, нямаше да се върна. Ще трябва да ме помоли за това — непременно!

— А Матис никога няма да го направи — въздъхна Роня.

Тя зарови отново лице в скута на Ловис и безмълвно напои грапавата й вълнена пола със сълзи.

Настъпи вечер, а с нея мрак, дори най-трудните дни имаха край.

— Иди си легни, Роня — заръча й Ловис. — Аз ще поседя тук да подремна малко и още щом се развидели, ще си тръгна.

— Искам да заспя на коленете ти — помоли Роня.

— А ти да ми изпееш Вълчата песен.

Спомни си как самата тя се бе опитвала да пее Вълчата песен на Бирк. Но скоро й беше омръзнало и повече песни в живота си нямаше намерение да му пее, това поне беше сигурно.

Но Ловис запя и светът отново стана такъв, какъвто трябваше да бъде. Роня потъна в дълбокото спокойствие на детството и заспа под звездите с глава върху коляното на Ловис. Събуди се, когато съвсем се развидели.

Ловис я нямаше. Но сивият й шал обгръщаше Роня. Усети топлината му още със събуждането си и пое дъха му, ето я моята Ловис, помисли си тя, шалът й мирише малко като онова зайче, което някога имах.

Оттатък при огъня седеше Бирк, сгушил глава в ръцете си, медночервената коса падаше и закриваше лицето му. Изглеждаше така изоставен и безутешен, както седеше там, че на Роня й дожаля. Забрави всичко друго и повлякла шала след себе си, тръгна към него. Поколеба се за миг, той може би искаше да бъде оставен на мира.

Накрая все пак попита:

— Какво има, Бирк?

Той вдигна поглед към нея и се усмихна.

— Седя тук и тъгувам, сестричето ми!

— Защо? — попита Роня.

— Мъчно ми е, че ти си изцяло моя сестра само когато Глупският водопад те вика при себе си, а инак не си. Не си, когато баща ти те зове чрез разни пратеници. Затова и се държах като негодник, за което също ми е мъчно, ако искаш да знаеш.

„На всички им е мъчно — помисли Роня. — Нима на мен не ми е мъчно, дето никому не мога да угодя?“

— Но нямам право да те упреквам — продължи Бирк. — Знам, всичко е тъй, както трябва да бъде.

Роня го погледна плахо.

— Искаш ли да бъдеш мой брат въпреки всичко?

— Да, тъкмо там е работата — рече Бирк. — Аз съм твой брат докрай и завинаги, и ти го знаеш! Обаче сега ще узнаеш и защо искам да бъда оставен на мира това лято, без разни вести и пратеници от Матисовия замък, и защо не мога да говоря за зимата!

Наистина нямаше друго, което Роня по-силно да искаше да узнае. Много бе размишлявала — защо Бирк никак не се безпокоеше за зимата. „Сега, сестричке моя, е лято“, изричаше го тъй спокойно, сякаш никога нямаше да настъпи зима.

— Ние имаме само това лято, ти и аз — каза Бирк. — Мен самият няма да ме е грижа много за живота ми, ако ти не си до мен. А когато зимата дойде, няма да си тук. Тогава ще се върнеш в Матисовия замък.

— Ами ти? — попита Роня. — Къде ще бъдеш ти?

— Тук — отвърна Бирк. — Разбира се, бих могъл да ида и да измоля да ме приемат обратно в крепостта на Бурка, няма да ме изпъдят. Ала какво от туй. Теб, все едно, ще загубя. Дори няма да те виждам. Затова ще остана в Мечата пещера.

— И ще умреш от студ — рече Роня.

Бирк се засмя.

— Може би да, а може би не! Направил съм сметка, че би могла да идваш на ските от време на време с малко хляб и сол, а и да ми донесеш кожуха от вълча кожа, ако успееш да го изнесеш от крепостта на Бурка.

Роня поклати глава.

— Ако зимата е както миналата година, няма да карам ски много. Няма да мога дори да се измъкна през Вълчата прегръдка. И ако зимата е както миналата година и ти останеш да живееш в Мечата пещера, свършено е с теб, Бирк Буркасон!

— Каквото ще става, да става! — реши Бирк. — Но сега е лято, сестро моя!

Роня го погледна сериозно.

— Лято или зима… кой е казал, че ще се връщам в Матисовия замък?

— Аз — отвърна Бирк. — Дори ако трябва да те отнеса самичък дотам. Ако ще се мре от студ, то поне смятам да го направя сам. Но сега е лято, казах!

Лятото няма да трае вечно, той знаеше това, както го знаеше и Роня. Но си заживяха отново, като че ли то нямаше да има край, и доколкото им се удаваше, продължаваха всички мъчителни размисли за зимата. Искаха да съхранят и изживеят докрай всеки миг — от ранно утро до здрач и късна нощ. Дните идваха и отминаваха, а те живееха в лятно опиянение, без да допускат в тях да се засели тревогата. Имаха все още време.

— И няма да си го разваляме с нищо — рече Бирк.

По тоя въпрос Роня се съгласи с него.

— Събирам лятото в себе си, тъй както дивите пчели събират мед — рече тя. — Събирам една голяма пита лято, от която да черпя живот, когато то вече ще е свършило. Знаеш ли какво има в нея?