Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

И заразказва на Бирк.

— Това е неповторима пита, поела в себе си изгреви и боровинкови храсти, вътре са и луничките от твоите ръце, и лунната светлина, огряла вечер потока, и звездното небе, и гората в пладнешката жега, когато слънцето напича боровете, и ситният вечерен дъждец, и други такива работи, и катерички, лисици, зайци и елени, и всички диви коне, които познаваме, и плуването, и ездата в гората, да, виждаш ли — истинска пита, сбрала всичко, което е това лято!

— Добре я събираш тая лятна пита — похвали я Бирк. — Продължавай!

От ранно утро до късна вечер те не напускаха гората. Ловяха толкова риба и дивеч, колкото им бе необходимо, за да заситят глада си, но инак живееха в мир с всичко живо, което ги заобикаляше. Правеха дълги походи, за да наблюдават животни и птици, катереха се по скали и дървета, яздеха и плуваха в малки горски езерца, където не ги безпокояха витри. И дните на лятото отминаваха.

Въздухът започна да става по-ясен и по-студен. Настъпиха една-две хладни нощи и изведнъж на върха на една бреза, долу край потока, се появиха жълти листа. Видяха ги, както си седяха край огъня в едно ранно утро, но не си казаха нищо.

Последваха други дни с все по-ясен и остър въздух. Погледът стигаше на цели мили разстояние над зелените гори, но сред зеленината се виждаше и колко много жълто и червено се бе появило. Не след дълго целият склон над потока пламна в жълто и червено. Те седяха край огъня и гледаха колко е красиво, но пак не си казаха нищо.

Все по-често над потока се стелеше мъгла. Една вечер, когато отиваха до изворчето за вода, мъглата бе плъзнала над гората. Изведнъж белите й валма ги обградиха отвсякъде. Бирк пусна ведрото с вода на земята и здраво хвана Роня за ръка.

— Какво има? — попита Роня. — От мъглата ли се боиш? Мислиш, че няма да успеем да се върнем?

Бирк не й каза какво го плаши. Но, застинал, чакаше. И изведнъж далеч-далеч в гората се разнесе оная жалостна песен, която той добре познаваше.

Роня също стоеше, без да помръдва, и слушаше.

— Чуваш ли, съществата от подземния свят! Най-сетне можах да ги чуя!

— Никога ли преди не си ги чувала? — попита Бирк.

— Не, никога — отвърна Роня. — Искат да ни подмамят да ги последваме в подземния свят, знаещ ли?

— Знам — отвърна Бирк. — Би ли искала да тръгнеш след тях?

Роня се засмя.

— Да не съм си загубила ума! Но Пер Черепа твърди… — ала тя се спря.

— Какво казва Пер Черепа? — полюбопитства Бирк.

— Ах, все едно — въздъхна Роня.

Но докато чакаха мъглата да се поразсее малко, та да могат да се приберат у дома, тя мислено си повтаряше думите на Пер Черепа:

„Появят ли се подземните същества в гората и запеят ли своите песни, вече се знае — есента е дошла. И скоро ще бъде зима, ха-ха, да, да!“

Пер Черепа имаше право. Когато жалостните песни на съществата от подземното царство се чуеха в гората, вече беше есен, макар Бирк и Роня да не искаха да го признаят. Лятото неусетно беше отминало, есенните дъждове започнаха и се лееха тъй неспирно, че даже Роня, която обичаше дъжда, се почувства зле.

Дни наред те седяха вътре в пещерата и слушаха безкрайното плющене по камъка отвън. В такова време не можеха дори да поддържат огъня и зъзнеха тъй, че най-подир се наложи да изтичат в гората и да опитат да се посгреят с бягане. Посгряха се мъничко, но се измокриха до кости. Щом се прибраха в пещерата, хвърлиха мокрите си дрехи и увити в кожените си наметки, седяха и с взрени навън очи, следяха няма ли да се проясни небето. Но не би! През входа на пещерата не се виждаше нищо друго освен една стена от дъжд.

— Дъждовно е лятото ни! — рече Бирк. — Макар че сигурно ще се оправи.

И най-сетне дъждът спря. След него се разрази такава буря, че над планината се разнесе тътен. Бурята изтръгваше с корен борове и ели и брулеше листата на брезите. Златистият блясък изчезна, по склона над потока вече стърчаха само оголени дървета, жално превиващи се под силния вятър, който се опитваше да ги отскубне.

— Ветровито е нашето лято — рече Бирк. — Макар че сигурно ще се оправи.

Но не се оправяше. Ставаше по-лошо. С всеки изминат ден застудяваше все повече. И сега беше вече невъзможно да се пропъждат мислите за зимата, поне Роня не можеше. Нощем сънуваше кошмари. Една нощ й се присъни, че Бирк лежи в снежна постеля, с побеляло лице и заскрежени коси. Събуди се с вик. Беше вече утро и Бирк се въртеше навън около огъня. Тя се втурна натам и си отдъхна, като видя, че по червената му коса няма скреж.