Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Обаче горите, отвъд потока, днес за първи път бяха побелели от скреж.

— Мразовито е лятото ни! — рече Бирк с горчива усмивка.

Роня го изгледа ядосано. Как можеше да бъде толкова спокоен? Как можеше да говори тъй лекомислено? Нима не разбираше? Никак ли не го беше грижа за клетия му живот? Човек не биваше да се бои в Матисовата гора, тя знаеше, но сега вече се боеше, боеше се ужасно, като си помислеше какво ще стане с тях, когато дойде зимата.

— Моята сестра е тъжна — продума Бирк. — Наближава време да си иде оттук, да се сгрее край друг огън и да напусне моя.

Тогава тя се върна в пещерата и легна отново в постелята си. Друг огън! — та тя нямаше при кого да отиде! Той имаше предвид огъня в каменната зала у дома и сигурно защото в такъв вълчи студ тя не можеше да не помечтае за него, о, как си мечтаеше поне веднъж в живота си да се сгрее отново! Обаче не можеше да се върне в Матисовия замък, щом като не беше дете на Матис. Огънят у дома никога вече нямаше да я сгрее отново, тя знаеше това. А в такъв случай да става каквото ще! Какво щяха да й помогнат умуванията, щом вече нямаше никакъв изход?

Тя видя, че ведрото е празно. Трябваше да иде да донесе вода от изворчето.

— Идвам веднага, щом запаля огъня — извика след нея Бирк. Да се домъкне ведрото до пещерата беше трудно, затова трябваше да носят двамата.

Роня заслиза с широки крачки по тясната пътечка. На това място трябваше да си внимателен, та да не полетиш от склона надолу с главата. Сетне изтича през гората между брези и ели към полянката, където се намираше изворчето. Но преди да го наближи, спря като закована. Някой бе седнал на камъка до извора! Там седеше Матис, той и никой друг! Веднага позна черната му къдрава глава и сърцето й потръпна. Роня се разплака, стоеше между брезите и плачеше тихичко. Тогава видя, че и Матис плаче, да, съвсем като оня път в съня й, седеше самотен в гората, тъгуваше и плачеше.

Все още не я беше забелязал, но ето че вдигна поглед и я видя. Тогава се опита да скрие с ръка сълзите си тъй безпомощно и отчаяно, че не беше по силите й да издържи тая гледка. Втурна се към него с вик и се хвърли в прегръдките му.

— Детето ми! — прошепна Матис. — Моето дете!

Сетне се провикна:

— Моето, дете е при мен!

Роня плачеше, заровила глава в брадата му, и хлипайки, попита:

— Сега твое дете ли съм, Матис? Наистина ли отново съм ти дете?

А Матис й отвърна през плач:

— Да, каквото си била винаги, моя Роня! Дете мое, как само плаках за теб — денем и нощем. Господи, как само страдах!

Той се отдръпна малко встрани от нея, та да може да я вижда, и покорно попита:

— Вярно ли е това, което казва Ловис, че ще се върнеш у дома, стига само да те помоля?

Роня мълчеше. В този момент видя Бирк. Той беше спрял сред брезите с побледняло лице и очи, пълни с мъка. Защо трябваше да е толкова нещастен — Бирк, братко мой, какво си мислиш, защо лицето ти е такова?

— Вярно ли е, Роня, ще дойдеш ли с мен у дома? — попита отново Матис.

Роня мълчеше, отправила поглед към Бирк — Бирк, братко мой, помниш ли Глупския водопад?

— Ела, Роня, да тръгваме — рече Матис.

И Бирк, застанал там, знаеше, че времето е дошло. Трябваше да каже сбогом на Роня и да я върне на Матис, та даже и да му благодари за времето, когато е бил с нея. Тъй трябваше да стане, та нали сам го бе пожелал. И отдавна го знаеше. Защо тогава изпитваше такава болка? Роня, само да знаеш как се измъчвам, но побързай! Върви сега!

— Макар още да не съм те помолил — продължи Матис. — Сега ще го направя. Горещо те моля, Роня, върни се отново при мен у дома!

„По-труден миг в живота си не съм имала“ — помисли си Роня. Сега трябваше да му каже, знаеше, че ще съкруши Матис, но трябваше да го каже. Че иска да остане при Бирк. Че тя не може да го остави да умре от студ сам-самичък в зимната гора — Бирк, братко мой, и в живота, и в смъртта нищо не може да ни раздели, нима не знаеш това?

Едва сега Матис забеляза Бирк и въздъхна тежко. Но сетне се провикна:

— Бирк Буркасон, ела тук! Искам да ти кажа две думи!

Бирк се приближи с нежелание на не повече от необходимото разстояние. Погледна предизвикателно Матис и попита:

— Какво искаш?

— Всъщност да те понаплескам — отвърна Матис. — Но няма да го направя. Вместо туй най-горещо те моля: ела с мен у дома в Матисовия замък! Не че ми харесваш кой знае колко, недей си мисли. Но се харесваш на моята дъщеря, разбрах това и може би и аз ще се науча да те харесвам. Имах време да премисля едно-друго напоследък!