Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Виждаха я понякога вечер, когато идваха да яздят и ако викнеха името й, тя изцвилваше в отговор, но никога не напускаше стадото, за да дойде при тях. Оставаше си див кон и никога нямаше да се превърне в домашно животно.

Обаче Щурак и Дивчо се втурваха игриво още щом зърнеха Роня и Бирк. За тях вече нямаше нищо по-хубаво от това, да препускат в надпревара всеки със своя ездач на гърба. А Роня и Бирк изпитваха голямо удоволствие от неспирната езда надлъж и нашир през гората.

Но една вечер дива витра се спусна да ги преследва. Конете подлудяха от ужас, не можеха вече да ги удържат и управляват. Роня и Бирк нямаха друг избор, освен да се хвърлят на земята и да ги оставят да препускат. Без ездачи конете нямаше от какво да се боят. Дивите витри ненавиждаха хората и тях искаха да уловят, а не горските животни.

Ала сега стана опасно за Роня и Бирк. Здравата уплашени, те се втурнаха всеки в различна посока. Така витрата не можеше да докопа и двамата, но те знаеха, че в глупостта си щеше да се опита. И именно това ги спаси. Докато витрата гонеше Бирк, Роня успя да се скрие. Опасността надвисна над Бирк. Но когато витрата разярено се опита да открие къде е изчезнала Роня и за кратък миг забрави Бирк, той бързо пропълзя между два големи каменни блока. Дълго седя там и всеки миг очакваше тя да го забележи отново.

Ала с дивите витри беше тъй: онова, което не виждаха, не съществуваше за тях. Там вече нямаше никой от човешкия род, чиито очи да бъдат извадени, и тя полетя побесняла нагоре към планината, за да разправи на своите зли сестри какво е станало.

Бирк я видя да изчезва и като се увери, че няма да се върне обратно, повика Роня. Тя изпълзя от прикритието си под една ела и те затанцуваха наоколо, щастливи, че са се избавили. Каква радост, дивите витри нямаше да разкъсат до смърт никого от тях, нито пък да го отмъкнат горе в скалните пещери и да го обрекат на робски живот!

— В Матисовата гора човек не бива да се страхува — рече Роня. — Но как да не се боиш, когато крилата на дивите витри свистят покрай ушите ти.

Щурак и Дивчо ги нямаше и сега те трябваше да изминат пешком дълъг път, за да се приберат в Мечата пещера.

— И цяла нощ мога да вървя, стига само дивите витри да не са по петите ми — рече Бирк.

Вървяха ръка за ръка през гората и говореха ли, говореха, обзети от радостна възбуда след целия преживян ужас. Вече се смрачаваше, лятната вечер беше прелестна и те си казваха колко чудесно все пак е всичко въпреки дивите витри! Колко хубаво беше да живееш на воля сред гората и денем, и нощем, под слънцето, луната и звездите — през всеки сезон — през пролетта, току-що отминала, през лятото, което сега беше в разгара си, и през есента, която скоро щеше да настъпи.

— Но зимата… — промълви Роня й замълча.

Видяха опашати таласъмчета, среднощни тролове и сиви джуджета да шумолят наоколо и любопитно да надзъртат ту тук, ту там, иззад ели и камънаци.

— Вълшебни същества — въздъхна Роня, — живеят си спокойно и през зимата.

Сетне отново се смълча.

— Сестричето ми, сега е лято — рече Бирк.

И Роня знаеше, че наистина е така.

— Сигурно ще скътам в себе си спомена за това лято, докато съм жива — промълви тя.

Бирк се огледа наоколо в здрачаващата се гора и почувства някакво особено безпокойство, без сам да знае защо. Не разбираше, че леката тъга, която го обзема, не е нищо друго освен усещането за красотата и спокойствието на лятната вечер.

— Това лято — повтори той и погледна Роня. — Да, това лято ще го помня до края на живота си, сигурен съм.

А когато се прибраха в Мечата пещера, отпред на площадката седеше Малък Клипен и чакаше.

Малък Клипен седеше там, със сплеснатия си нос, с рошава коса и брада, такъв, какъвто Роня си го знаеше открай време. С вик тя се хвърли отгоре му, като че никога не бе виждала по-приятна гледка.

— Малък Клипен… о, нима това си ти… нима ти… ти си дошъл тук! — Просто заекваше от радост.

— Красив изглед има оттук! — рече Малък Клипен. — Как само се виждат и потокът, и гората!

Роня прихна.

— Да, виждат се и потокът, и гората! Затова ли дойде?

— Не, Ловис ме прати да донеса хляб — отвърна Малък Клипен. Разтвори кожената торба и извади пет големи пити хляб.

И Роня повторно изкрещя:

— Бирк, виж! Хляб! Имаме хляб!

Грабна един самун, вдигна го и вдъхна уханието му. Сълзи блеснаха в очите й.

— Хлябът на Ловис! Забравила бях, че съществува нещо тъй чудесно.

И тя чупеше големи къшеи и ги тъпчеше в устата си. Поиска да даде и на Бирк, но той стоеше мрачен, и без да каже дума, без да вземе дори едно парченце, се скри вътре в пещерата.