Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

— Това мляко беше за малкото ти жребче — въздъхна Роня. — Но вместо на него, ще ни го дадеш на нас.

Тя донесе дървената гаванка от пещерата, сега щеше да им свърши работа. Издои кобилата и гаванката се напълни. За кобилката беше истинско облекчение да изпразни напрегнатото си виме. А Бирк се зарадва на млякото.

— Сдобихме се с домашно животно — рече той.

— И трябва да я кръстим някак. Как мислиш да я наречем?

Роня не размишлява дълго.

— Мисля, че ще се казва Лиа. Като бил малък, Матис имал кобилка на име Лиа.

И двамата се съгласиха, че това е хубаво име за кобилка. Кобилка, която нямаше да умре. Лиа щеше да живее, сега вече нямаше съмнение. Наскубаха трева и й занесоха, и тя лакомо захрупа.

Тогава и те усетиха колко са гладни — трябваше вече да се приберат в пещерата и да хапнат нещо, за да заситят глада си. Но щом си тръгнаха, Лиа изви глава и загледа неспокойно след тях.

— Не се бой — каза й Роня. — Скоро ще се върнем. И благодаря за млякото, което ни даде!

Беше райско щастие да имат отново мляко, прясно и охладено в студената изворна вода. Настаниха се на каменната площадка пред пещерата, хапваха си хлебец, пийваха си мляко и гледаха изгрева на новия ден.

— Колко жалко, че ножът се загуби — обади се Роня.

Едва тогава Бирк извади ножа и го сложи в ръката й.

— И колко хубаво, че отново се намери. Просто си стоеше под мъха и чакаше, докато ние с тебе се карахме и препирахме.

Роня дълго мълча, после рече:

— Знаеш ли какво, седя и си мисля. Мисля си колко лесно може всичко да се развали за едното нищо.

— От днес нататък няма да се караме за нищо и никакво — реши Бирк. — Но знаеш ли аз какво си мисля? Мисля си, че ти струваш повече от хиляда ножове!

Роня го погледна и се усмихна.

— Във всеки случай, сега вече си по-луд, отколкото е позволено!

Ловис обичаше да казва понякога това на Матис.

Дните минаваха, пролетта се превърна в лято, стана топло. Започна да вали. По цели дни и нощи дъждът се лееше над гората и тя се изпълни със свежест и зеленина, както никога досега. А когато дъждовете преминаха и слънцето се показа отново, в лятната горещина от цялата гора се вдигаше пара и Роня попита Бирк възможно ли е в други гори по земята да има толкова много благоухания. Той й отвърна, че не му се вярва.

Раната на Лиа отдавна беше заздравяла. Пуснаха кобилката на свобода и сега тя отново си живееше сред дивите коне. Все още обаче те получаваха мляко от нея. Обикновено вечер стадото й се навърташе наблизо до пещерата и Роня и Бирк отиваха в гората да я повикат. Тя изцвилваше в отговор, за да им обади къде е — на драго сърце позволяваше да я издоят.

И другите коне от стадото скоро престанаха да се боят от малките хора. Понякога те приближаваха с любопитство да погледат как доят Лиа — по-чудновато нещо сигурно никога не бяха виждали. Щурак и Дивчо идваха често и бяха толкова нахални, че Лиа свиваше уши назад и се опитваше да ги ухапе. Ала те не се стряскаха. Продължаваха да се бутат закачливо един друг, хвърляха се и скачаха насам-натам — бяха млади и им се играеше. А сетне внезапно се втурваха в галоп и изчезваха в гората.

Но още на следната вечер отново се връщаха. Бирк и Роня вече започваха да се разбират с тях. Дори накрая кончетата се оставяха да ги потупат по гърба. Роня и Бирк усърдно ги потупваха и изглеждаше, че на Щурак и Дивчо това им се харесваше. Все пак през цялото време в очите им се спотайваше леко закачливо пламъче, сякаш си мислеха: „Нас няма да ни измамите!“

Но една вечер Роня каза:

— Щом съм казала, че ще яздя, значи ще яздя!

Беше ред на Бирк да дои и Щурак и Дивчо стояха съвсем наблизо и гледаха.

— Чу ли какво казах?

Въпросът й беше отправен към Щурак. И изведнъж тя го сграбчи за гривата и се метна на гърба му. Той я хвърли, но не така лесно като миналия път. Сега беше подготвена и знаеше как да се оправи с него. Наложи се дълго да бесува, докато накрая успя да се отърве от нея, и тя с яден вик се изтърси надолу по склона. Надигна се съвсем невредима, като разтъркваше натъртените си лакти.

— Щурак си и щурак ще си останеш! — въздъхна тя. — Но пак ще ми паднеш, да си го знаеш!

И не се отказа. Всяка вечер след доенето и двамата с Бирк упорстваха да научат Щурак и Дивчо на по-добри обноски. Ала никакво учение не успяваше да прилъже тези чудовища и след като Роня беше метната достатъчно много пъти, тя рече:

— Вече по тялото ми не остана местенце, което да не е натъртено и да не ме боли.