Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Тя блъсна Щурак.

— И затова си виновен ти, негоднико!

Обаче Щурак си стоеше спокойно и изглеждаше напълно доволен от себе си.

Роня погледна как Бирк продължава да се бори с Дивчо, който бе също тъй вироглав като Щурак, но Бирк имаше сили да се задържи на гърба му, да, наистина, задържа се, докато Дивчо се умори и се предаде.

— Гледай, Роня! — изкрещя Бирк. — Укроти се!

Дивчо цвилеше неспокойно, но стоеше мирен. И Бирк тъй усърдно го потупваше и хвалеше, та чак се увлече, и Роня накрая се обади:

— По душа и сърце и той е негодник, знаеш го!

Дразнеше я, че Бирк успя да се справи с Дивчо, а пък тя още не можеше да надвие Щурак. А още повече я дразнеше това, че през последните вечери Бирк я оставяше да дои сама, докато самият той яздешком обикаляше в тесен кръг около мястото, където тя стоеше коленичила и доеше. Само за да покаже какъв е ездач.

— Насинена или не — реши накрая Роня, — почакай да издоя, тогава ще падне яздене тука!

И наистина, Щурак си вървеше, без нищо да подозира, когато изведнъж Роня отново се намери на гърба му. Кончето не я искаше и с всички сили се опита да се отърве от нея, и когато разбра, че няма да може, то хем се уплаши, хем се разсърди. Не, този път ще успее, Роня беше решила. Държеше здраво гривата му, стискаше с колене хълбоците му и не падаше от гърба му. Тогава Щурак се втурна с все сила право към гората, елхови клонки и борови връхчета засвистяха покрай ушите й, конят стремглаво препускаше и тя закрещя ужасена:

— Помощ! Загивам, помощ!

Но Щурак беше съвсем обезумял. Препускаше напред, като че искаше да се пръсне от тичане, и Роня очакваше всеки миг да падне и да си счупи главата.

Изведнъж зад нея се появи Бирк, препускайки върху Дивчо. А този кон бе несравнимо по-бърз бегач, скоро застигна и задмина Щурак. Тогаз Бирк здравата сграбчи Щурак, принуди го да се закове на място, както препускаше с пълна сила, и Роня насмалко да се изтърколи напред. Обаче се задържа и се изправи отново, а Щурак стоеше озадачен, наситил се беше вече да беснее. Пяна се стичаше от него и цялото му тяло трепереше. Но когато Роня го потупа и похвали от все сърце, задето тича тъй добре, той се успокои.

— Макар че всъщност би трябвало да получиш един по муцуната — закани му се тя. — Цяло чудо е, че съм жива!

— Не по-малко чудо е, че ги яхнахме — рече Бирк.

— Виж, най-сетне тия два звяра знаят кое е редно и кой заповядва тук.

Върнаха се при Лиа, яздейки в спокоен тръс, взеха си млякото и оставиха Щурак и Дивчо да си играят на воля. А те двамата потеглиха към своята пещера.

— Бирк — попита Роня, — забелязал ли си, че Лиа вече няма толкова мляко?

— Да, сигурно ще си има ново жребче — предположи Бирк.

— В такъв случай скоро млякото й съвсем ще пресъхне и отново ще пием изворна вода — въздъхна Роня.

— А скоро ще останем и без хляб.

Брашното, което Роня бе донесла от къщи, се свърши. Бяха опекли последните корави питки върху нагорещените камъни на огнището. Още известно време щяха да си хапват хлебец, но скоро нямаше да има вече. Все пак нямаше да гладуват, в гората имаше много езерца, пълни с риба, горски птици също имаше в изобилие. Винаги можеха да си уловят някой тетрев или пък глухар, ако ги налегнеше глад. Роня събираше треви и зелени листа, които ставаха за ядене. Ловис я беше научила. И горските ягодки вече бяха узрели. Червенееха се, блестящи, пръснати навсякъде по ветровалите. Скоро щяха да се появят и боровинките.

— Не, да гладуваме няма да се наложи, ама първият ден без хляб и мляко никак няма да е приятен!

А този ден дойде по-бързо, отколкото очакваха. Разбира се, Лиа предано се отзоваваше, щом я викнеха вечер, ала се виждаше, че не й се харесва вече да я доят. Докато накрая Роня не можа да изцеди от нея и капчица мляко и Лиа ясно даде да се разбере, че е време да спрат.

Тогава Роня хвана главата й между ръцете си и се взря в очите й.

— Благодаря ти, Лиа, за цялото това време! Следващото лято ти ще си имаш ново жребче, знаеш ли? И тогава отново ще имаш мляко. Но то ще бъде за твоето малко, не за нас.

Роня погали кобилката. Искаше й се да вярва, че Лиа разбира думите й и тя рече на Бирк:

— Хайде, благодари й и ти!

И Бирк благодари на Лиа. Дълго останаха при нея и когато си тръгнаха, кобилката ги последва на известно разстояние в светлата лятна нощ. Сякаш почти разбираше, че вече дойде краят на онова необичайно приключение, в което беше участвала и което ни най-малко не подхождаше на волния й живот на див кон. Малките хора, които бяха правили такива странни неща с нея, сега напускаха и тя постоя, загледана след тях, докато се скриха сред елите. Сетне се върна обратно при стадото.