Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Пролетната вечер бе прелестна — истинско небесно чудо, но Бирк не забелязваше нищо. Не усещаше уханията на вечерта и не чуваше птичите песни, не виждаше тревичките и цветята по земята, само сърцето му се свиваше от мъка.

Изведнъж чу някъде далеч един кон да цвили в смъртен ужас. Втурна се натам и колкото по̀ наближаваше, толкова по-отчаян ставаше ревът. И ето че съзря коня на малка полянка сред елите. Беше една кобилка, на гърдите й зееше огромна кървяща рана. Тя явно се уплаши от Бирк, но не избяга, само изцвили още по-мъчително, като че молеше за помощ и закрила в постигналата я беда.

— Горкичката — промълви Бирк, — кой се е отнесъл с теб толкова жестоко?

В същия миг видя Роня. Тя изскочи стремително между елите и се втурна към него с мокро от сълзи лице.

— Видя ли мечката? — извика тя. — О, Бирк, мечката и отвлече жребчето и го уби!

Роня плачеше отчаяно, но Бирк бе обзет от най-дива радост. Роня беше жива, мечката не я беше наранила и за щастие нито Матис, нито дивите витри му я бяха отнели.

Роня стоеше до кобилката и гледаше как кръвта й шурти, тогава в нея заговори гласът на Ловис и тя разбра какво трябва да направи.

Извика на Бирк:

— Побързай! Донеси от торфения мъх, иначе ще й изтече цялата кръв!

— Ами ти? Не можеш да останеш тук, щом мечка стръвница се навърта наоколо.

— Тичай! — изкрещя Роня. — Трябва да остана при кобилата, тя има нужда от утеха. И от торфен мъх! Само че бързо!

И Бирк хукна. Докато го нямаше, Роня стоеше, обгърнала с ръце главата на кобилката. Мълвеше утешителни думи с цялото си сърце и кобилката кротуваше, сякаш я разбираше. Вече не цвилеше, може би нямаше сили. От време на време ужасни тръпки разтърсваха тялото й. Раната, която мечката беше й нанесла, зееше грозно.

Горката кобилка, опитала се бе да защити своето жребче, но то беше вече мъртво. И може би животът бавно и невъзвратимо изтичаше и от нея самата. Вече се беше смрачило, скоро щеше да падне нощ й кобилката нямаше да дочака утрото, ако Бирк не успееше да се върне, преди да е станало прекалено късно.

Но той дойде, нарамил цял наръч торфен мъх. И никога Роня не бе виждала по-мила гледка. Бирк щеше да научи това един ден, но не сега. Сега трябваше да се бърза.

Помагаха си един друг да наложат с торфен мъх раната и той много бързо се напои с кръв: Сложиха още мъх и го привързаха здраво с кожените ремъци накръст през гърдите на кобилата. Тя стоеше спокойно и не се противеше, като че ли наистина разбираше какво правят. Но иззад близката ела неочаквано подаде глава едно опашато таласъмче, не можа да разбере и промърмори мрачно:

— Зощо те правят тъй?

Ала Роня и Бирк му се зарадваха — веднага разбраха, че мечката си е отишла. Защото мечките и вълците се бояха от всички вълшебни същества, които обитаваха гората. Никое опашато таласъмче, нито среднощният трол, нито пък витрите или сивите джуджета се страхуваха от хищните животни. Само миризмата на вълшебните същества беше достатъчна, за да накара всяка мечка тихомълком да се скрие дълбоко в гората.

— Ами жрибчету? — рече опашатото таласъмче.

— Няма гу вечи! Край! Никак не тича!

— Знаем — тъжно отвърна Роня.

Тази нощ останаха при кобилката. Будуваха и мръзнаха до сутринта, но за тях това нямаше значение. Седяха един до друг под една гъста ела и си говореха за толкова неща, но не споменаха за скарването си. Като че го бяха забравили. Роня се опита да разкаже как мечката е убила жребчето, но млъкна. Прекалено мъчително беше.

— Стават такива неща както в Матисовата, така и във всички гори — успокои я Бирк.

Посред нощ те смениха торфа върху раната, после малко поспаха и се събудиха на развиделяване.

— Виж, спряло е да кърви — извика Роня. — Торфеният мъх е сух!

Тръгнаха да се прибират към пещерата. Водеха кобилката със себе си, не искаха да я оставят сама. Болеше я и пристъпяше трудно, но ги следваше драговолно.

— Не може да се катери по скалите дори когато е здрава — рече Бирк. — Къде ще я държим?

Близо до пещерата, скрито сред ели и брезички, извираше изворче, откъдето вземаха вода. Заведоха кобилката там.

— Пий, така ще получиш нова кръв — рече й Роня.

Кобилката пи дълго и жадно. После Бирк я завърза до една бреза.

— Ще остане тук, докато й зарасне раната. Тук мечка няма да дойде, обещавам.

Роня погали кобилката.

— Не тъгувай толкова — утешаваше я тя. — Догодина ще си имаш ново жребче.

Тогава забеляза, че от вимето на кобилката капе мляко.