E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Наскоро се нанесох. Шестнайсети апартамент.

- Здравейте. - Усмихнах му се. Имаше меки мили кафяви очи.

Качихме се в асансьора. Крисчън ме погледна, но не успях да

разчета изражението му.

- Вие сте Крисчън Грей, нали? - попита младият мъж.

Крисчън му се усмихна доста сковано.

- Ноа Логан. - Младият мъж протегна ръка и Грей неохотно се здрависа.

- За кой етаж сте? - попита Ноа.

- Имам код за етажа.

-О?

- Пентхаусът.

- Естествено. - Ноа се усмихна. Натисна осми етаж и вратите се затвориха.

- Предполагам, вие сте госпожа Грей.

- Да. - Подадох му ръка. Ноа задържа погледа си върху мен секунда повече от... необходимото.

Изчервих се, а Крисчън затегна още по-здраво ръката си около кръста ми.

- Кога се настанихте? - попитах.

- Миналата седмица. Харесва ми тук.

Настана неловко мълчание докато стигнем до етажа на Ноа.

- Много се радвам, че се запознахме - каза той с облекчение, че си е стигнал етажа, и излезе. Вратите тихо се затвориха след него. Крисчън набра кода и асансьорът се стрелна нагоре.

- Изглежда мил човек - казах. - Знаеш ли, не съм се запознавала с никой от съседите досега.

- Така предпочитам. - Той се намръщи.

- Защото живееш като отшелник. На мен ми се стори много симпатичен човек.

- Отшелник?

- Да, отшелник. Затворен в кулата си от слонова кост.

Устните му се извиха в усмивка Изглеждаше развеселен.

- Нашата кула от слонова кост. Освен това мисля, че може да добавите още едно име към безкрайния списък на обожателите ви, госпожо Грей.

- Крисчън, за теб всеки мъж е мой обожател! - Врътнах очи.

- Дали бъркам, или наистина току-що ми врътна очи?

Пулсът ми се ускори.

- Очите никога не ви лъжат - прошепнах. Въздухът не можеше нито да влезе, нито да излезе през свитото ми гърло.

Той ме изгледа с онова опушеносиво арогантно весело изражение.

- И какво предлагаш да направим по въпроса?

- Нещо по-грубо.

Той примига изненадано.

- Грубо?

- Да, грубо.

- Искаш още?

Кимнах срамежливо. Вратите се отвориха и си бяхме у дома.

- Колко грубо? - попита той задъхано. Очите му потъмняха.

Гледах го и не отговарях. Той затвори очи за момент, отвори ги

и буквално ме помъкна към фоайето.

Сойър ни чакаше в салона.

- Искам цялата информация след час - каза му Крисчън.

- Да, сър - отвърна Сойър и тръгна към офиса на Тейлър. Имахме цял час!

Крисчън ме погледна и попита пак с недоверие:

- Грубо?

Кимнах.

- Е, госпожо Грей. Имате късмет. Днес изпълнявам желания.

- Имаш ли нещо предвид? - попита Крисчън и заби очи в моите. Свих рамене. Изведнъж усетих ужасно напрежение, забравих да дишам. Не разбирах дали беше от преследването, адреналина, лошото ми настроение от сутринта и по време на обяда... наистина не разбирах защо, но го исках, исках нещо сурово, екстремно

- и то как го исках... Крисчън ме гледаше изненадано.

- Нещо перверзно? - Думите му прозвучаха като милувка.

Кимнах. Лицето ми пламна. Защо се притеснявах от желанията си? Та ние бяхме правили какви ли не неща. И всичките перверзни. „Та той ми е съпруг, по дяволите!“ Но знаех, че се срамувам от факта, че го искам, а в същото време не исках да си призная, че имам нужда точно от такъв секс. Подсъзнанието ми ме погледна и ми напомни: „Не му мисли много!“

- Картбланш? - попита тихо Крисчън. Наблюдаваше ме внимателно, опитваше се да прочете мислите ми.

Картбланш? Тоест да го оставя да прави каквото си иска?

- Да - казах нервно. Желанието буквално ме помиташе. Той се усмихна бавно, съблазнително.

- Ела - каза и ме поведе към стълбите. Намерението му беше повече от ясно. Стаята с играчките! Качихме се, той пусна ръката ми и отключи вратата на Червената стая. Ключът висеше на ключодържателя с надпис „Обичам Сиатъл“, който му бях подарила.

- След вас, госпожо Грей - каза той и отвори вратата.

Стаята миришеше успокоително, познато - на кожа, дърво и полирани мебели. Изчервих се, като се сетих, че госпожа Джоунс е била тук и е чистила след нас, докато бяхме на меден месец. Влязохме и приглушената светлина плъзна по тъмночервените стени.

Стоях и го гледах с очакване. Усещах кръвта си гъста и тежка. Какво бе наумил? Той заключи вратата и се обърна към мен. Изгледа ме замислено. После поклати глава развеселен и все така учуден.

- Кажи ми, Анастейжа, какво искаш? - попита нежно.

- Теб - отвърнах задъхано.

- Ти ме имаш. От деня, в който падна в офиса ми - засмя се той.

- Изненадайте ме, господин Грей