E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Не - отвърна той, но когато го погледнах, видях, че се усмихва.

- А спирали ли са те за превишена скорост?

-Да.

-О! И?

- Чар. Всичко опира до чара. Гледай пътя. Къде е доджьт, Сойър?

- Вече кара със сто и осемдесет, сър - каза Сойър.

Леле! Дали можех да карам по-бързо? Натиснах газта.

- Дай му знак с фаровете на тоя нещастник - заповяда ми Крисчън. Пред нас имаше някакъв „Мустанг“, който едва се влачеше.

- Няма ли да е прекалено нахално?

- Бъди нахална! - викна той.

„Господи! Добре!“

- Къде са фаровете?

- Виж индикатора. Дръпни го към себе си.

Примигнах с фаровете и мустангът се отмести, но не и без шофьорът да ми покаже среден пръст. Подминах го.

- Гъз! - измърмори Крисчън, после заповяда: - Слез към Стюарт!

„Да, господине!“

- Слизаме на изхода към Стюарт Стрийт - каза Крисчън на Сойър.

- Тръгнете направо към „Ескала“, сър.

Намалих, погледнах в огледалото, подадох сигнал, пресякох с удивителна лекота четирите ленти и се пуснах в отбивката. Подкарах по Стюарт Стрийт. Нямаше много коли. Къде, по дяволите, се бяха дянали всички?

- Имахме късмет с трафика. Но не само ние. Доджът също. Не намалявай скоростта, Ана, прибери ни у дома.

- Не помня пътя. - Паникьосах се. Доджът беше по петите ни.

- Карай направо. Ще ти кажа къде да завиеш.

Минах с бясна скорост през първите три пресечки, но на Йейл Авеню светофарът всеки момент щеше да светне червено.

- Давай, Ана! - викна Крисчън. Скочих на педала и буквално усетих как се забива в пода. Залепени на седалките, профучахме през светофара.

- Тръгва по Стюарт - каза Сойър.

- Не го изпускай Люк!

-Люк?

- Така се казва.

Погледнах го бързо. Той ме гледаше все едно съм луда.

- Гледай пътя! - викна.

Не обърнах внимание на тона му.

- Люк Сойър?

- Да! - каза раздразнено Крисчън.

Ама и аз съм една! Човекът ме охраняваше до работа и обратно от месец и половина, а аз дори не бях попитала за малкото му име.

- Да, мадам. Люк. Така се казвам - чух спокойния глас на Сойър. - НО кара по Стюарт Стрийт, сър. И кара наистина много бързо.

- Давай, Ана! Стига приказки! - изрева Крисчън.

- Спря на първия светофар - обади се Сойър.

- Ана, тук! Бързо! - викна Крисчън и посочи паркинг от юж-ната страна на Борен Авеню. Завих, гумите изсвистяха, и вкарах колата в препълнения паркинг.

- Мини отзад! - изкомандва Крисчън и аз с бясна скорост минах в най-отдалечената част на паркинга. Колата едва ли се виждаше от пътя.

- Тук! - Той посочи едно място за паркиране. „Мамка му! Иска да паркирам! О, не!“

- По-бързо!

И за първи път в живота си успях да паркирам. И то перфектно. Едва ли някога щях да успея да го направя пак.

- Скрихме се в паркинга между Стюарт и Борен. Най-отзад сме - каза Крисчън по блакберито.

- Добре, сър. - Сойър явно беше изнервен. - Останете там. Ние ще го проследим.

Крисчън ме погледна.

- Добре ли си?

- Разбира се - прошепнах съвсем тихо.

- Който и да кара онзи додж, не може да ни чуе, знаеш, нали?

- засмя се той.

И аз се засмях с него.

- Минаваме покрай паркинга между Стюарт и Борен. Подмина ви. Не ви е забелязал, сър - докладва Сойър.

Двамата облекчено се отпуснахме.

- Страхотно, госпожо Грей! Много добре шофирате - каза Крисчън и ме погали по бузата с връхчетата на пръстите си. Сепнах се и си поех въздух. Не бях забелязала, че съм спряла да дишам.

- Това означава ли, че ще спреш да мърмориш за начина, по който карам? - попитах.

Той се засмя - гърлен пречистващ смях. Като катарзис.

- Не бих стигнал чак толкова далеч.

- Благодаря ти, че ми позволи да карам колата ти. И то при такива обстоятелства. - Отчаяно се мъчех да запазя бодростта в гласа си.

- Може би сега ще карам аз.

- Честно казано, не мисля, че мога да сляза и да ти отстъпя волана. Краката ми са като от желе. - И започнах да треперя цялата.

- От адреналина е, бебчо. Справи се страхотно. Както винаги. Направо ми взе акъла, Ана. Никога не ме разочароваш. - Погали ме, очите му бяха пълни с любов, страх, съжаление, но не към мен, а за случилото се. Толкова много емоции в един поглед.

Думите му ме довършиха. Полузадушеното в свитото ми гърло стенание си проправи път и заплаках.

- Не, бебчо, не плачи. Моля те, не плачи. - Той се пресегна през лоста за скоростите и въпреки че беше тясно за двама ни на една седалка, ме издърпа в скута си. Загали косата ми, приглаж-даше я, събираше я от лицето ми, целуваше очите ми, бузите, а аз увих ръце около врата му и заплаках с лице, опряно във врата му. Той зарови нос в косата ми и ме стисна. И така седяхме, безмълвни, прегърнати.