E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Всички мислехме, че Хайд вече е извън играта. И моята луда жена... Защо не ми каза? - Гласът му беше изпълнен с нечовешко страдание.

- Крисчън, успокой се. Ана е изключителна млада жена. И е толкова смела!

- Смела, упорита, инат и глупава. - Гласът му се прекърши, надроби се под наплива на болката.

- Не я съди, не съди и себе си, сине... По-добре да ида да видя майка ти. Минава три. Наистина трябва да поспиш!

И мъглата падна.

Мъглата се вдигна. Нямах представа колко време е минало.

- Ако ти не я напердашиш, повярвай ми, аз ще го направя!

- Повярвай ми, Рей, може и да го направя.

„Татко! Тук е!“ Опитвах се да изплувам от мъглата, толкова силно се опитвах да я раздухам, но отново паднах в ръцете на забравата...

- Детектив, както виждате, съпругата ми не е в състояние да отговаря на въпроси. - Крисчън беше ядосан.

- Тя е упорита млада жена, господин Грей.

- Ще ми се да беше убила оня шибаняк.

- Това само щеше да ми отвори работа да попълвам повече формуляри. А госпожица Морган си изпя всичко. Тоя Хайд е смахнато копеле. Има ви зъб. На вас и на баща ви...

Мъглата се надигна за миг, покри ме пак и ме дръпна надолу. „О, не!“

- Какво значи това? Как така не сте си говорили? - Гласът на Грейс. Беше ядосана. Опитах се да раздвижа глава, но тялото ми категорично отказваше да ме слуша.

- Какво си направил?

-Мамо...

- Какво си направил, Крисчън?

- Бях толкова ядосан... - почти проплака той.

Светът потъна - или аз потънах.

Чувах тихи, объркани, неясни гласове.

- Ти ми каза, че си прекъснал всякакви връзки. - Беше Грейс. Говореше тихо и укорително.

- Така е. Но когато я видях за последен път, видях цялата картина, бъдещето. Знаеш какво имам предвид... за детето. И за първи път осъзнах, че това, което сме правили... е било грешно.

- Това, което тя е направила с теб, а не вие. Ще видиш, децата ще те научат. Ще те накарат да погледнеш света в съвсем различ-на светлина.

- Тя най-сетне разбра... и аз разбрах и... нараних Ана - прошепна той.

- Често нараняваме хората, които обичаме. Трябва да й кажеш колко съжаляваш. И ти го казвам съвсем отговорно. Трябва да й кажеш - и да й дадеш време.

- Тя каза, че ме напуска.

„Не, не, не!“

- И ти й повярва?

- В началото - да.

- Винаги вярваш на лошото в хората и на лошото в себе си. Винаги си бил такъв. Ана много те обича и е повече от очевидно, че и ти я обичаш.

- Тя беше толкова ядосана...

- Сигурна съм, че е така, а и самата аз съм ти много ядосана. Знаеш ли, мисля, че можеш да се ядосаш истински само на човек, когото обичаш.

- Мислих много за това. А тя ми е показвала много пъти, че ме обича... до степен да рискува живота си.

- Точно така.

- О, мамо, защо не се събужда? - Гласът му пак се скърши. -Едва не я загубих!

- Двайсет и четири години. Чак сега, след всичкото това време, мога да те прегърна така.

- Знам, мамо... Радвам се, че поговорихме.

- И аз. Винаги ще съм до теб. Не е за вярване, че ще ставам баба!

„Баба!“ Сладка забрава...

Меката му брада нежно стържеше по ръката ми и той леко стискаше пръстите ми.

- О, бебчо, моля те, върни се при мен. Съжалявам! Съжалявам за всичко! Само си ела при мен. Толкова ми липсваш! Обичам те...

„Опитвам се, опитвам се. Искам да те видя“.

Но тялото ми отказа да се подчини и потънах в съня.

Пишкаше ми се. Отворих очи. Бях в болнична стая. Беше тъмно, единствената светлина идваше от някаква лампа до мен. Беше и много тихо. Главата и гърдите ме боляха. Но най-вече ми се пишкаше. Опитах да помръдна. Усетих леко ужилване в дясната ръка, когато се опитах да я раздвижа. Бяха ме сложили на системи. Затворих очи. Раздвижих глава. Вече реагираше на волята ми. Пак отворих очи. Крисчън спеше, седнал до мен, опрял глава на ръцете си. Протегнах ръка, щастлива, че тялото ми най-сетне изпълнява желанията ми, и прокарах пръсти през меката му коса.

Той подскочи така внезапно, че отслабналата ми ръка падна на леглото

- Здрасти - изграчих.

- О, Ана! - Гласът му се давеше в облекчение, щастие, изненада. Хвана ръката ми, стисна я здраво и я опря до брадясалото си лице.

- Трябва да ида до тоалетната - прошепнах.

Той отвори уста, погледна ме объркано, после каза:

- Не мърдай, ще извикам сестрата! - И докато се опитвах да седна, скочи и в паника затърси копчето за повикване.

- Моля те - прошепнах. - Трябва да стана.

„Господи, защо нямам никаква сила? Защо всичко ме боли?“

- Ще послушаш ли поне веднъж когато ти се казва нещо! -каза той и раздразнено, и притеснено.

- Наистина трябва да пишкам. - Гласът ми беше ръждясал, гърлото и устата ми бяха съвсем сухи.