E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Всичко вземи, Анастейжа.

- Крисчън... - И почти бях готова да му кажа за Джак, за Мия, за откупа, но наум продължих да го моля: „Вярвай ми! Вярвай ми!“

- Винаги ще те обичам. - Гласът му пресекна. И той затвори.

- Крисчън! Не... И аз те обичам... - И всички глупости, които бяхме направили и си бяхме причинили през последните дни, всичко избледня. Нищо от това нямаше значение. „Обещах никога да не те напусна. И не те напускам. Спасявам сестра ти“. Строполих се на стола и заридах.

На вратата се почука и Уилън влезе, без да поиска разрешение. Въртеше поглед къде ли не, не поглеждаше само към мен. Беше втрещен.

„Ти му се обади, ти, копеле гадно!“

- Съпругът ви се съгласи да ви изплатим пет милиона, госпожо Грей. Това е крайно нередно, но той е един от най-важните ни клиенти... и беше много настоятелен... много настоятелен.

Млъкна и се изчерви. После се намръщи и вяло се зачудих дали заради това, че трябва да извършат нещо крайно нередно заради Крисчън, или защото не знае какво да прави с една ревяща в офиса му жена.

- Добре ли сте?

- Да ви изглеждам добре? Що за въпрос? - озъбих му се.

- Съжалявам. Искате ли вода?

Кимнах сърдито. Току-що бях напуснала съпруга си, Е, поне той си мислеше, че съм го напуснала. Подсъзнанието ми сви устни: „Нали така му каза?“

- Ей сега ще ви донесат вода и ще приготвят парите. Подпишете тук и подпишете и чека, за да го осребрим.

Постави формуляра на масата, подписах чека и после формуляра. „Анастейжа Грей“. Сълзите закапаха по бюрото, почти върху документите.

- След половин час ще сме готови с парите - каза Уилън.

Погледнах притеснено часовника си. Джак беше казал два

часа. С това чакане щяха да станат точно толкова. Кимнах, Уилън излезе на пръсти и ме остави сама с болката ми.

След няколко секунди, минути или часове - не знам колко, госпожица Фалшива усмивка влезе с гарафа и чаша.

- Заповядайте, госпожо Грей - каза и ми наля.

- Благодаря.

Тя излезе и ме остави пак така, сама със страха ми и обърканите ми мисли. „Ще оправя нещата с Крисчън, не е късно. Поне сега е извън опасност. Сега трябва да мисля за Мия. Ами ако Джак лъже? Ами ако изобщо не е при него? Трябва да се обадя на полицията“.

„Не казвай на никого“. Не, не можех да се обадя. Облегнах се и усетих успокоителния допир на револвера на Лийла. Кой да си помисли, че ще дойде време да съм й благодарна, че ме заплаши с тоя патлак? „О, Рей, толкова съм ти признателна, че ме научи да стрелям!“

Рей! Дъхът ми секна. Той щеше да ме чака довечера. „Може би е най-добре да му хвърля парите, да грабна Мия и да я заведа у дома. А през това време той да избяга. О, не, това е пълен абсурд!“

Телефонът звънна. Шаде - „Уоиг Ьоуе 1§ Кш§“ - изпълни стаята с нежност. „О, не! Какво иска Крисчън сега? Да върти ножа в раната ли?“

„Винаги ли е било заради парите?“

„О, Крисчън, как можеш да си помислиш това!“ Червата ми се обърнаха от ярост. Да, яростта е хубаво нещо. Пламнала, чиста ярост. Прехвърлих позвъняването направо на гласова поща. „После ще се занимавам с него“.

На вратата се почука.

- Госпожо Грей — каза Уилън, - парите ви са готови.

- Благодаря. - Станах и стаята се залюля. Впих пръсти в стола.

- Добре ли сте, госпожо Грей?

Кимнах и го изгледах с поглед, който можеше да отмести и скала. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. „Трябва да го направя! Трябва да спася Мия!“ Придърпах суичъра надолу, за да скрия револвера.

Господин Уилън не изглеждаше доволен, но ми отвори вратата.

Сойър чакаше на входа и внимателно се оглеждаше. Мамка му! Изгледа ме крайно недоволно, опитваше се да прецени реакцията ми и да разбере какво се случва. О, колко беше ядосан! Вдигнах пръст към него и с жест се опитах да му кажа, че ще се върна след минутка. Той кимна, телефонът му явно звънна и той вдигна. Можех да се обзаложа, че е Крисчън. Обърнах се, почти се сблъсках с Уилън, който вървеше точно зад гърба ми, и бързо се върнах в малкия офис.

- Проблем ли има, госпожо Грей?

Сойър можеше да обърка всичко. Погледнах Уилън настоятелно и казах:

- Пред банката има човек, с когото не желая да се виждам. Мисля, че ме преследва.

Той се облещи.

- Да се обадя ли на полицията?

- Не! - „Не мамка му! Сега какво да правя?“ Погледнах си часовника. Беше почти три и петнайсет. Джак щеше да се обади всеки миг. „Мисли, Ана! Мисли!“ Уилън ме гледаше все по-оза-дачено. Вероятно мислеше, че съм луда. „Та ти си луда!“ - не пропусна да изсъска подсъзнанието ми.

- Трябва да се обадя по телефона. Оставете ме сама за момент.