Георги Райчев - Имало едно мече…

Накрай останаха само няколко дни до Нова година. Болната беше на оздравяване. Тя ставаше от леглото, шеташе из стаята. От два дни излизаше вече и на двора.

Но сърцето й се стягаше дома. Една утрин, щом Донко замина за училище, тя се облече и тръгна към града. По пътя се спира, почива и полека-лека стигна до къщата. Там видя, че стълбите бяха чисти и измити, а по някой места бяха още мокри.

Качи се и позвъни у домакина. Той я посрещна радостно:

— Как си, стринке Иванке? Добре ли си? Оздравя ли?

— По-добре съм сега, господин Младенов. Ами вие как сте? Какво правите без мене? — попита страхливо жената. — Кой ви е измил така хубаво стълбите?

— Кой! Твоят заместник — засмя се домакинът.

Но жената изтръпна. Тя помисли, че те наистина са си наели вече друг чистач.

В това време насрещната врата се отвори и на прага застана неин Донко, в ръце с празна кофа за въглища.

Той опита да се прикрие, но майка му го видя.

— Ето го и заместника! — рече домакинът, като сочеше Донка засмян.

— Донко! — викна майката. — Донко, чедо, защо не си ми казал досега?…

Тя го прегърна, притискаше го до сърцето си, милваше го и повтаряше само през сълзи:

— Милото на мама… милото на мама…

Домакинът плати заплатата й за този месец напълно. И Донкови никога не бяха посрещали така весело Нова година както сега.

Имаше в старо време едно село, казваха го Вирово. Къщите му стигаха чак до широка буйна река. Щом паднеше дъжд в планината, към Вирово се спущаха буйни води. Реката заливаше ниви и ливади. Мътните й води повличаха стада и удавници, а понякога и цели къщи.

Тогава простите хора се кръстеха и казваха, че Водният цар се е разсърдил и ги наказва люто.

Те вярваха, че в реката живее някакъв си Воден цар, който се храни с човеци и стада и не позволява на хората да построят мост над реката.

Опитвали бяха много пъти да построят дървен мост, ала реката го събаряше и отвличаше.

— Ето на, вижте, Водният цар не позволява! — казваха простите селяни.

Само старият, но мъдър дядо Моньо се смееше на ума им.

— Не е крив Водният цар бе, хора! — думаше им той. — Мост трябва тук, як, каменен мост трябва над реката.

Но селяните мълчаха с наведени глави.

Ядоса се старецът.

— Е, щом вие не искате, селяни, тогава и без вас мога. Ще видите!

Изпрати дядо Моньо по-големия си син да намери и доведе прочутия майстор Манола.

Дойде майсторът, отведе го дядо Моньо при реката, повика и селяните.

— Казвайте сега, хора, ще стане ли тука мост? — попита той.

Селяните пак свиха рамене.

— Ще стане, ако Водният цар позволи, дядо Моньо, от него зависи.

— Добре. Да го попитаме: хвърлете по една пара в реката, каквото ви се откъсне от сърце, и Водният цар ще отговори.

Селяните се изредиха и всеки пусна във водата по една дребна медна пара. Но Водният цар мълчеше.

Дядо Моньо се засмя:

— Я почакайте аз да го попитам и ще видите няма ли да ми отговори!

Старецът приближи до брега, развърза дълбоката си кесия, загреба шепа жълтици и се приготви да ги хвърли посред реката.

Но майсторът го спря.

— Стой! — извика той. — Не хвърляй парите. Сега вече няма нужда да питаме Водния цар. С такава щедра ръка като твоята не само мост ще построим, но можем и реката да върнем нагоре да потече.

Още на другия ден майсторът доведе работници, заловиха се за работа и до есента мостът беше готов.

По Димитровден заваля сняг. Зимата беше тежка. Поледи ниви и ливади. Когато напролет снеговете се стопиха и ливнаха дъждове, реката пак придойде, буйна и сърдита. Ала напразно се мятаха вълните въз якия каменен мост, той нехаеше.

Горе на брега стояха селяните. Те гледаха високия мост, чудеха се и благодаряха на дяда Моня.

И до днес този мост носи неговото име: „Дядов Моньов мост“ го нарича мало и голямо.

Мръкваше, когато Ганчо и Велко, двете момчета на стринка Маринка, се прибраха дома.

— Къде скитосвате брей, хаймани? — викна весело майка им. — Откога ви чака баба Петрана, тази нощ дома си ще ви води, царевица да белите. Хайде тръгвайте. Вземете си абите, че през нощта пада хладовина.

Но Ганчо, по-големият, погледна майка си и се почеса стеснително по врата.

Бабичката го забеляза и се засмя:

— Какво, гладен ли си? Не бой се — ще видиш каква гозба съм ви наготвила.

Момчетата заметнаха абичките си и последваха веселата бабичка. У дома й намериха и други помагачи като тях, по-големи и по-малки. Добрата жена им сложи вечеря, нагости ги и почнаха весело работа.