Георги Райчев - Имало едно мече…

— Той, наш Тома, много те обича, все с тебе се хвали. Казва, че и майка ти била добра жена — мълвеше болната като на себе си.

Бранко не знаеше какво да й каже, какво да направи.

— Трябваше ми малко Тома, ще го почакам навън… ще го посрещна — рече той и бързо изскочи от бараката.

Наистина, след малко по улицата се зададе Тома. Той приближи смутен; Бранко побърза да му каже защо е дошъл, но Тома го гледаше мълчаливо, като че не е разбрал думите му.

— Ами ти свърши ли работа, дето ходи? — попита го Бранко.

— Свърших, бях при едно момче… — отвърна Тома, без да го погледне.

— Тома, защо ме лъжеш! — извика му Бранко. — Аз бях у вас, знам от майка ти всичко… Защо не си ми казал досега… Бива ли така — уж сме приятели!

— Че какво да ти кажа — отвърна Тома просълзен. — От четири месеца татко е без работа. Ходи по къщите да нахвърля дърва и въглища. Каквото изкара — изядаме го. От две седмици се разболя и мама. Дърва нямаме… И малките са голи и боси… На, така сме. Затова и не те довеждах дома, Бранко…

Бранко помълча, бръкна в джоба си и срамежливо подаде нещо на Тома.

— Тома, вземи това. Нека баща ти купи хляб и каквото ви трябва друго.

Тома погледна в ръката си, видя какво е и бързо го върна на Бранко:

— Че това са всичките ти пари за шейната, Бранко… Как тъй… не може!… Не искам!

— Носи ги в къщи, Тома! — извика му сърдито Бранко. — Чуваш ли, не ми трябват… Не ми трябва шейна!

Бранко се прибра дома късно следобед.

— Къде е шейната? — попита го зачудена майка му. — Не хареса ли, или нямаше такива?

— Купих — отвърна й Бранко смутен. — Оставих я да я лакират. Утре ще я взема.

Но и на другия ден Бранко не донесе шейна.

Майка му се обезпокои.

— Не искам шейна!… Не ми трябва шейна… — захълца той.

Но баща му го прегърна и притисна главата му до гърдите си.

— Не бой се, милото ми момче — каза му той развълнуван, — не плачи: довечера шейната ще бъде дома. Сега ти я заслужи двойно повече: който прави добро, добро намира. Дай боже, все такъв да бъдеш и когато пораснеш.

Баща му го пусна, облече се, каза нещо на майка му и излезе.

На бъдни вечер под елхичката лъщеше и лакирана шведска шейна. Но в тази нощ накрай града имаше още по-весело семейство. В бараката бумтеше зачервена соба, на огнището вреше гозба, а и болната майка, зарадвана и затоплена, като че ли изведнъж беше оздравяла. Тя седеше в леглото и усмихната, гледаше веселите си рожби.

В нашето село живееше един човек на име Попивко. Всички му казваха дядо Попивко. Никой не знаеше дали това е истинското му име, или така го прекоросваха, защото той много обичаше да си попийва — кога винце, кога ракийца, някой път и едното, и другото.

Възрастните го гледаха и клатеха глави неодобрително. А децата от махалата тичаха подир него, смееха му се и му подхвърляха закачки. Дядото не им се сърдеше. Пък някой път и сам се провикваше наедно с тях и правеше смях на мало и голямо.

Дома баба Попивковица го срещаше сърдита. Хокаше го, но го подкрепяше и отвеждаше го да си легне.

На утрото дядото се пробуждаше с натежала глава — лошо му е; в устата му горчив вкус, повръща му се… И за да му олекне, слазяше дядото в зимника и си дръпваше една паница кисела зелена чорба. Щом изпразваше два пъти глинената паница, и тозчас светваше пред очите му.

Една година дядо Попивко толкова често ходи на гости в мазето, че към Коледа зелената чорба им се привърши.

А на бъдни вечер той си сръбна повече от други път. Прибра се дома късно. Едвам се довлече до къщи, падна на леглото и заспа. А на утрото главата му ще се пръсне от болки! Пък нямаше вече и зелена чорба. Ами сега?

Стана дядо Попивко, облече се криво-ляво и тръгна навън, без да се обади на бабичката си.

На пътната врата го срещна съседката им. Гледа го и весело се смее:

— Честита Коледа, дядо Попивко! Къде си тръгнал толкова рано?

— Болен съм. Отивам цяр да търся.

— Че къде цяр ще търсиш по това време?

— В кръчмата — засмя се дядо Попивко, — клин клин избива!

— Напразно ще ходиш, дядо Попивко! Затворени са кръчмите — нали днес е Коледа!

Дядо Попивко се замисли. Вдигна глава и попита жената:

— Слушай, съседке, можеш ли да ме почерпиш днес с една кисела зелена чорба?

— Имаме, имаме, ще те почерпя. Може ли, такъв гост!

Жената се върна в двора и повика момиченцето си:

— Марийке, я отведи дяда си Попивко в избата да пийне зелена чорбица, че е много загорял. Дай му кратунката да си наточи.