Георги Райчев - Имало едно мече…

След две седмици повярваха и неверниците: надлъж и шир кръстосваха селото сухи пясъчни улици. Отдъхна си долната махала: щом паднеше дъжд, през дворищата им протичаха реки, заливаха купите със сено, мокреха плевни и кошари. А сега — дръпна се водата в канавките и мирясаха хората.

— Гледай, гледай! — цъкаха с език селяните. — Защо сме се мъчили цял живот! До гърба ни пясъкът, а ние и децата ни газехме кал до колене. Петнадесет дни му била работата, ама кой да ни отвори очите…

Дойде пролет. Настъпи лято. Но този път хората не чакаха подкана — сами се сетиха. Дигнаха дружно сърповете и пожънаха по-напред по-високите и припечни места, гдето нивите зреят първи, а след тях по-късните. Друга година викаха жътвари от балкана, тази година не дотрябваха чужди помагачи — жътвари имаше за всички навреме.

А бай Мирослав пресрещаше вечер работниците, смееше се и отдалече им думаше:

— Ей, хора, разбрахте ли сега, че е била права приказката, дето ви я казах лани — сговорна дружина планина повдига!

Ако някога ви падне път, отбийте се в нашето село да го видите. То няма вече кални улици, макар че името му е Калово. От двете страни край пътя се зеленеят кичести салкъми. Още тогава ни ги дадоха от градския разсадник, посадихме ги и ги отгледахме. Имаме си вече ново училище, читалище и кооперация. А на мегдана се издига бяла чешма, от която ден и нощ се лее бистра вода в две каменни корита.

Ще спреш посред село, ще гледаш чистите бели къщички, ще слушаш моминска песен от всеки двор и не ще ти се иска да отминеш.

Такова е днеска нашето село.

Чичо Мирослав ни отвори очите.

Малкият Донко и майка му живееха в един от крайните квартали на София. Покрай Орханийското шосе някой човек беше си построил малка къща. Зад къщата имаше друга още по-малка постройка, иззидана от кирпичи, измазана с кал и покрита със стари ръждиви тенекии.

В тази тъмна и влажна стаичка живееха Донко и майка му.

Донко нямаше баща. Татко му се помина още преди четири години. Оттогава майка му работеше по чужди къщи и каквото припечелваше, с това поминуваха тя и детето й.

Всяка сутрин по шосето към София идваше жена, придружена от малко момче. Жената беше облечена бедно, със свит около главата й черен шал. Момченцето носеше старо чуждо палто, закърпени панталонки и вехти обуща, подарени му от някой възрастен човек. Само на главата си имаше нова ученическа шапка с козирка и лента с надпис — „Пета прогимназия“.

Тази жена и момченцето бяха Донко и майка му. В града Донко целуваше ръка на майка си и тичаше към училището, стиснал учебниците си под мишница. Майка му отминаваше на работа.

Виждаха се чак вечерта. Майката се прибираше по тъмно, капнала от умора, но радостна. Защото всяка вечер сварваше Донка седнал при затопленото огнище с учебник на колене.

Но тази зима сполетя нещастие двамата сиромаси. Донковата майка простина и легна болна. Оставаха две седмици до Нова година. По къщите имаше много работа, викаха я насам-натам, а тя никъде не можеше да отиде. Денем я навестяваше една съседка. Викаха лекар, получиха церове от общинската аптека. Но болестта не минаваше.

Майката имаше постоянна работа в една голяма четириетажна къща, където живееха осем отделни семейства. Условила се беше всеки ден да мете стълбището, а три пъти седмично да го измива от горе до долу. На по-горните етажи утрин изнасяше дърва и въглища.

Когато падна болна, най-много се боеше, че хората ще си наемат друга чистачка.

— Донко — рече тя на момчето си, — отиди, чедо, при господин Младенов и му кажи, че съм болна, да прощават…

— Ще отида, маминко, не бой се, ще го помоля да почакат, докато оздравееш.

Наистина, той стана по-рано сутринта, отиде у онази къща и намери домакина. Обади му, че майка му е болна, но каза, че той ще я замества, докато оздравее.

Донко беше на дванадесет години, но здрав и як — надвиваше и по-големите от него момчета. Той беше помагал много пъти на майка си. Знаеше къде стоят метлата и кофата. Отключи, взе ги и бързо измете стълбите. Разнесе и въглища по семействата и припна към училището.

Вечерта майка му го попита:

— Каза ли, Донко, и какво ти отговори господин Младенов? Сърди ли се?

— Нищо, майко. Каза, че ще те чакат, догдето оздравееш.

— Ох, дано скоро стана — промълви майката насълзена и отпусна глава на възглавницата.

На другата утрин Донко изми стълбището и свърши всичко, както го правеше майка му.

Вечерта се прибра, без да каже на майка си какво е правил. Заредиха се един, два, три, пет дни. И чудно нещо, макар че му беше мъчно, дето е болна майка му, през тези дни той изпитваше голяма радост. Едва се сдържаше да не вика и да не пее. Драго му беше, че пази една скъпа тайна, която щеше да зарадва майчиното му сърце.