Георги Райчев - Имало едно мече…

— Така, Велко, стига. Куно — обърна се той към съпругата си, — я подай Велковата торбичка.

Вуйчо му загреба с две шепи парите и ги изсипа в торбичката му.

— Ето, Велко, тези пари са твои, ти работи това лято и сам си припечели. Който се труди, той добрува, чедо. Така да знаеш и помниш.

Наесен Велко постъпи в четвърто отделение. Всичките му учебници и тетрадки бяха купени с неговите пари. Учителят приказва нещо с баща му и след месец по пощата дойде голям пакет с надпис: „За Велко Николов, ученик от четвърто отделение“. В пакета имаше голяма папка, стенен календар, — 10–12 картинки и пъстра книжка от списание. Поръчал ги беше учителят с Велкови пари. Книжките идваха през цялата година. Четяха ги всички деца от отделението. И всички им казваха „Велковите книжки“.

Тази година към средата на октомври паднаха есенни дъждове. Валя няколко дни непрекъснато равен ситен дъжд. Нивите се напоиха и омекнаха, по равнищата легна вода.

Чичо Мирослав ходеше неспокойно от дома си до кръчмата и назад. Не го сдържаше на едно място.

— Хора селяни — казваше той, — не е на добре тази работа. Ако още няколко дни вали така, скоро не ще можем да вкараме рало в нивите. А по-ниските места може и сняг да дочакат неорани.

— Божа работа — отвръщаха селяните, — когато се отдръпне водата, тогава ще орем и сеем.

— Ами ако водата закъснее?

— И ние ще закъснеем. Да му мисли, който има нива на ниско място…

— Не бива така! — разсърди се чичо Мирослав. — Елате да видим, да намислим нещо. От човешкия ум и човешка ръка нищо не отбягва.

— Кажи, кажи, бай Мирославе, ти все полезни работи намисляш — обадиха се неколцина по-разумни хора. — Я лятос с Радоеви как добре изкарахте жътвата.

— Ще ви кажа, пък ако не е добро, не ме слушайте. Да не губим време, хора! Полето ни е неравно — баиресто е, има места слънчеви, има и сенчести…

— Че какво, да не вземеме сега полето да изравняваме? — подигра се някой.

— Не бе, човече — кротко отвърна чичо Мирослав, — защо полето ще изравняваме, когато има леснина. Да се съберем още сега по няколко къщи, които имат ниви и нависоко, и по низините. Щом грейне слънце, задружно да изорем и засеем най-напред високите места, а когато се отдръпне водата — в ден-два ще обърнем и низините, та ще изпреварим снега…

Всички слушаха мъдрия човек със зинали уста. Как не бяха се сетили досега, ами толкова години теглят от дъждове и сняг!

Заеха се хората, спогодиха се по родове и махали. Имаше и опърничави, но като почна работата, засрамиха се и тръгнаха и те с другите.

Преди първия сняг целият кър беше изоран и посят със зимнина. Сами не вярваха на очите си — никога не е бивало такова нещо — хем бързо, леко, весело! С шеги и песни ораха и сяха и никой не сети кога се свърши толкова работа.

Около Никулден падна сняг. Почнаха дълги нощи, сватби и веселби. Но случи се по това време кмет да избират. Разтичаха се хората насам-натам. Както във всяко село и в Калово имаше и ленивци, и гладни за служби и за плячка от общите работи.

Но този път стана нещо, което никога не бяха виждали. Вдигнаха се първите хора на селото и право у бай Мирославови.

— Бай Мирославе — думат, — този път тебе кмет ще те турим на селото. Тъкмо си за тази работа. Иска те цялото село — наситили сме се вече на хаймани.

— Че как така бе, съседи — дърпа се бай Мирослав, — моя работа ли е то? Аз съм човек малограмотен, ни от писмо, ни от сметки много отбирам… Имате си млади… по̀ многознайници…

Но селяните държаха на своето: Ти, та ти!

— Хубаво де — засмя се най-сетне бай Мирослав, — приемам, само че подире да не ви е мъчно, че сте ме избрали. В общите работи никому хатър няма да гледам. Запомнете ми думите!

Избраха го.

Дойдоха Коледните празници, минаха се, че като грейна неочаквано едно топло слънце — в три дни стопи и снегове, и ледове. Потекоха буйни води, размекна се земята — по калните селски улици не можеше да се изгази.

Кметът събра един ден селяните и обади им какво е намислил. На триста метра от селото имаше рид, цял от пясък и ситни чакълести камъни. Ще докарат пясък и ще си постелят по-калните улици по градски.

Така и направиха. Някои се сърдеха, други казваха, че ги чакала по-бърза работа, но кметът не отстъпи от своето. Двамата учители размериха пътищата, побиха колчета; грабнаха младите мотики и лопати, изкопаха канавките и нахвърлиха пръстта по ниските места, други впрегнаха коли и тръгнаха за пясък…