Георги Райчев - Имало едно мече…

Най-сетне царят се съвзе, повика везира и му заповяда да доведе всички мъдреци и звездобройци от царството. Когато се събраха, царят им описа палата, земята, чудни птици и двете момичета, които беше видял през огледалото. Той искаше да му кажат коя е тази земя и на кого са двете чудни девойки. Мъдреците се отделиха настрана. Говориха, мислиха, решаваха и се върнаха пак при царя.

— Господарю — казаха му те, — наистина има такова царство. То е царството на вечната пролет, но е много далече. За да се стигне дотам, трябва сто години път за отиване и сто години за връщане. Никой смъртен човек не може да стигне оттук до това царство. А момичетата не знаем кои са. Трябва да са дъщери на тамошния цар.

Цар Перизан ги изгледа грозно и заповяда им да си вървят кой откъде е дошъл. Подире повика везира и му рече:

— Разпрати още днес да тръгнат глашатаи по цялото царство и да известят, че ще получи награда онзи, който се наеме да отиде в онова царство и да ми поиска за жена царската щерка.

Обходиха глашатаи царството и вред вестиха царската повеля. Но изминаха дни, изминаха месеци, а никой не дойде в двореца да каже, че се наема да тръгне. Цар Перизан щеше да полудее от яд и от мъка. Денем и нощем стоеше той затворен в двореца си с чудното огледало в ръка и все гледаше момичето. Обещаваше вече награда половината си царство на онзи, който би я довел, но никой не стъпваше в двореца. Най-сетне царят си спомни пак за бабичката.

— Трябва да не е проста бабичка! — рече си той. — Я нека повикам нея, да видя какъв съвет ще ми даде тя.

Повикаха я. Ето ти я, куцук-куцук, иде пак бабичката и дяволито се усмихва на царя.

— Е — пита тя, — избра ли си, царю честити, лика-прилика?

— Да ми кажеш къде е земята и чии са царските щерки с птиците, които видях — рече й той. — Казвай! Ти ги знаеш!

— Знам — отвърна — бабичката, — знам, царю, но тази земя е на сто години път оттука. Двете момичета са щерки на онзи цар. По-голямата я казват Омайна, а по-малката — Джанина. Омайна е най-голямата хубавица на света.

— Ще ми я доведеш — рече царят. — Ти си магьосница и всичко можеш!

— Не мога, царю, не мога. В Омайна е влюбен един зъл старец, Юмрукос — по-голям магьосник от мене. От мъничка я варди той денем и нощем, чака да порасне, за да я открадне от бащина й палат с магии.

Но царят се разлюти още повече от нейните думи.

— Давам ти един ден срок! — извика той. — Ако не я доведеш, главата ти ще взема!

Изплашената бабичка обеща и напусна двореца. Тя живееше надалече от другите хора, в срутена къщичка, покрай голяма гора. И още същата нощ хората видяха чудо. В полунощ пълната месечина почервеня и взе да потъмнява. Гледаха хората, чудеха се и шепнеха си: „Две сили се борят, двама магьосника. Кой ли ще надвие?“

Така на няколко пъти потъмнява и просветва месецът, докато остана да свети пак чист като по-напред.

На утрото бабичката дойде в двореца.

— Не мога, царю — рече тя. — Опитах снощи, ала магьосникът излезе по-силен от мене, надви ме и не можах да отнема девойката.

— Пак ще се бориш! — викна й царят. — От тебе искам княгиня Омайна. Давам ти още един ден срок, и главата ти ще падне. Така да знаеш!

На другия ден чудото се повтори. Този път потъмня слънцето. Дълго се бориха светлината и мракът. Най-после слънцето пак огря и не потъмня вече.

Този път магьосницата не посмя да се яви пред царя. Тя намери везира, стария Халмир, и му каза, че пак не е сполучила да победи Юмрукоса. Молеше го да обади това на царя и да й измоли прошка. Но везирът се върна от двореца много угрижен.

— Царят се разлюти страшно — каза й той, — заповяда ми да ти известя, че ти дава само още един ден срок. Няма вече отлагане. Ако и утре не доведеш Омайна, ще поръча на арапина си да те насече жива на градския площад.

На третата нощ за трети път се опита бабичката. И трето чудо видяха хората. Слънцето залезе като че по-рано от друг път. Кървавочервено се спусна то зад планината. Към полунощ земята се затресе. Екна гръм от ясно небе. Кръстосаха небето светкавици. Долу, под земята, се чуваше страшно бучене. Хората се пробудиха, избягаха навън и нададоха писъци. Завиха жално псетата.

В това време магьосницата Абияра излезе незабелязано от дома си и се впусна към хората. Тя беше с разрошени коси и полугола, вървеше мижешком, като насън, с протегнати напред ръце. Пред себе си носеше издигната тепсия, цяла посипана отгоре със зърна. Така навлезе тя в гората, като вървеше все в една посока право напред и шепнеше странни заклинания. Наоколо беше съвсем тихо и страшно. Чуваше се само шумоленето на листата, като че разговаряха помежду си изплашени. Изведнаж Абияра се спря и коленичи на земята, като още държеше издигнатата над главата си тепсия. Същия миг земята се затресе отново, блеснаха светкавици и между клонете се чу свистене и плясък като от криле на птица. И наистина върху ръба на тепсията кацна голяма чудна птица с дълга опашка. Изведнаж наоколо огря — светеха златните пера на птицата. А тя изпищя радостно, наведе се и закълва лакомо разпилените зърна. Тогава бабичката сне полека тепсията, улови златната птица и бързо се върна в колибата си. На утринта, рано-рано, от двореца на цар Перизана излезе позлатена колесница и спря пред колибата. На прага застана Абияра, а до нея слънце-мома — царската щерка Омайна. Качиха я в колесницата и я отведоха в двореца.