— Обяви пред целия народ — заповяда той на везира, — че ще дам товар жълтици на оногова, който ми доведе или покаже мома, каквато аз търся.
Когато узнаха царската заповед, изредиха се много мъже и жени да му сватуват. Но царят не харесваше никоя мома и с бой прогонваше от двореца сватовниците. Най-сетне никой не смееше вече да се яви пред него.
Измина така дълго време. Тогава една утрин пред палата се яви стара, дрипава бабичка. Велможите се учудиха, когато тя им каза, че е дошла да помогне на царя, та да намери най-хубавата девойка на света. Но царедворците не искаха да я пуснат при царя. Вдигна се глъчка пред вратата. Царят излезе, разбра за какво се разправят и заповяда да въведат жената. Доведоха я. Бабичката падна на колене пред царя и му рече:
— Живо ти име, царю честити! Аз мога да ти покажа хубавиците на цял свят, за да си избереш сам между тях лика-прилика.
Но цар Перизан я изгледа строго.
— Лъжеш, дърта вещице! — викна й той. — При мене идваха толкова знатни сватовници и не успяха, та ти ли ще ми покажеш жена, която да ми е лика-прилика! Помни, че ако не успееш — главата ти ще отсека!
Но бабичката не се изплаши. Тя се усмихна само с щърбите си уста, бръкна в пазвата си и подаде на царя огледало със скъпа бисерна рамка.
— Ето, царю честити — каза тя, — вземи това огледало. През него се вижда всичко по света, каквото пожелаеш. Гледай, избери си царица, па ако заслужавам, тогава ме награди.
И бабичката закуца навън с кривата си патеричка.
Царят остана сам. Той държеше огледалото, разглеждаше го и се чудеше какво да направи. Изведнаж си спомни за сина си, Сехадина, малкия княз, когото от година не беше виждал. Дощя му се да види децата. „Ще поискам да видя тях“ — помисли си той и погледна в огледалото. И вместо да види себе си в него, той видя като през прозорец как се простира пред него широка градина. Под цъфнала овошка седяха две малки момчета, а до тях — белобрад старец. Царят позна сина си и сина на везира. Той извика от радост.
— Значи не ме е излъгала тази дърта вещица! — промърмори той. Подире обърна огледалото на север и рече: — Слушай, огледало, искам да видя северното царство, дето разказват, че владеела вечна зима!
В същата минута пред очите му се разкри безкрайно снежно поле. Вместо слънце над заледените планини трептяха само звезди и синьо небе. Вечна нощ цареше над студената земя.
— Покажи ми царския палат! — заповяда той на огледалото. — Искам да видя царската дъщеря!
Пред очите му израсна бял, снежен палат. Вратата се отвори и на високите стълби застана млад, снажен момък. Той беше облечен в дрехи от зверски кожи, на рамото му имаше лък, а на кръста — колчан със стрели. Долу, пред входа, чакаше шейна, запрегната в два буйни елена, и до тях — ловджийски хрътки. Цар Перизан разбра, че това е царският син на онова царство. Наистина, северният цар нямаше дъщеря. Тогава той обърна огледалото на юг и рече:
— Покажи ми царството на южния цар, дето владее вечно лято.
Мигом пред очите му се разкри жълта пустиня, покрита с нажежени пясъци. Никъде не се виждаше ни дърво, ни тревица. Нямаше ни реки, ни бистри поточета. Само слънцето беше спряло насред небето и грееше тази земя денем и нощем.
— Покажи ми палата и царската дъщеря! — заповяда царят. Изведнаж блесна море, а на брега му — голям град, заобиколен със зъбчати стени.
— Аха — рече си царят, — това царство стигало чак до морето.
Той насочи пак огледалото към града и видя, че на най-високото място в града се издигаше непристъпен дворец с високи кули. Пред широк прозорец седеше царската дъщеря. Тя светеше като слънце. Имаше дълги черни коси и черни като череши очи. Но погледът й беше строг и заповеднически. На устните й усмивка не трепваше. Цар Перизан разбра, че тази хубавица ще е по-зла и от самия него, затова отклони огледалото.
— Покажи ми царството на вечната пролет! — рече той трети път. — Искам да видя царската дъщеря! — Недоизрекъл още царят, и ето че пред него се откри царството на вечната пролет. Навред се простираха буйни гори, зелени поля и цветя.
— Искам царския палат и царската дъщеря! — извика той. Отведнаж пред очите му израсна светъл палат, потънал в зеленина. Нямаше двор наоколо. Докъдето поглед стигаше, се простираше губер от пъстри цветя. Пред палата из цъфналите храсти изскочи височко момиченце, което припна с радостен смях по поляната. Подир него затича друго, по-голямо, вече мома. Двете момичета подскачаха и се гонеха весело. Редом с тях тичаха две хубави тънкокраки животни — елен и сърничка. А над тях прелитаха райски птици и пеперуди. Те кацаха без страх по ръцете и раменете на двете момичета. Царят се слиса. Той не беше виждал нито такъв дивен дворец, нито такава чудна земя. А триж по-хубави бяха царските щерки. Те си приличаха като две капки вода и само възрастта им ги отличаваше една от друга. Едва се опомни цар Перизан. Струваше му се, че е спал и видял чуден сън. Но огледалото още беше в ръцете му и той не можеше да откъсне очи от него.
Читать дальше